Винаги е изглеждал в полусянка, сякаш пилигрим, отшелник от света. Лицето му води по картата на тъгата. Може ли вече след толкова много неща, изпитани в театъра и в живота, Мариус да каже, че поне малко ги познава… 

Сряда, късен следобед в центъра на София. На оживена улица се разминават хора, които може би не подозират, че поне веднъж в живота си ще се срещнат отново. Или ще се разминат пак. И срещата, и разминаването са доказани пресечни точки – поне така твърди носителят на Нобеловата награда за медицина Пол Нърс в книгата „Какво е животът“. Нямам идея защо посегнах към тази малка, но важна книга в сряда сутринта, когато си наумих да подаря нещо смислено на Мариус по време на срещата ни същия следобед. Няколко часа по-късно той отвори на случайна страница и прочете замислено: „Видях първата клетка в живота си в училище“. Така се оказахме във фокуса на това, от което започва всичко – клетката на театъра. 

Формалните поводи за интервюто са два. Първият е новата театрална продукция „BG Мариус“, която публиката във Фестивален конгресен център – Варна, и Зала № 1 на НДК вече беше преживяла. Вторият е изненадващото, най-вече за Мариус, признание, идващо от парижкия офис на Y-3 – модния бранд, който събира прочутия японски дизайнер Йоджи Ямамото и голяма спортна компания. Брандът припознава неизмеримия му талант като световна артистична ценност и го подкрепя със сценичен гардероб. Всъщност, без дори и да подозира в началото на театралната си кариера, Мариус избира именно някои дрехи на прочутия спортен гигант, заради удобството и способността им да правят човека незабележим. 

Какво е отношението ти към външната обвивка на човек, към това как изглежда – дали е отражение на неговия вътрешен свят?

Моето отношение към всичко това е много минималистично. Важното за мен при избора на една дреха е свързано само с това да е удобна и да бъде незабележима. Нищо друго не ме интересува. 

Няма да крия обаче, че усещам нещо много близко със света на Ямамото, може би защото там има нещо много аскетично. И нещо от моята лична чувствителност. Защото има някои дрехи, които са толкова ярки, че правят така хората да не те забелязват. Помня, че преди много години си бях взел едно цветно яке и когато пристигнах на репетиция, всички се обръщаха към мен с думите: „Какво е това яке?!“, а аз отговарях: „Ама, чакайте малко, не видяхте ли, че преди якето дойдох аз. Защо не ме питате нещо за мен, а питате за якето?!“. Оттогава избирам най-обикновени дрехи, които съчетавам по невъзможен начин. 

Наскоро Йоджи Ямамото сподели, че ненавижда да го наричат моден дизайнер, а човек, който прави дрехи. Отново желанието му за ненатрапчивост. И ти винаги си изглеждал така – в сянка, пилигрим, отшелник. Може ли вече след толкова много неща, изпитани в театъра и в живота, да кажеш, че поне малко ги познаваш? 

Театъра – да, но живота?! Това е много, много дълбок въпрос. Макар да изглежда на пръв поглед предвидим, именно в секундата, когато човек сякаш е намерил отговора му, се оказва, че е съвсем неподготвен. И за това е много силен този въпрос и в този момент, в който се намирам, аз нямам отговор. Давам това интервю тъкмо когато съм обхванал най-интересните състояния на актьора в представление пред много голяма и сериозна публика в София и Варна. Имам в себе си отговор, че се е получило, но тепърва ми предстои да разбера – трябва да го играя още много, да усетя живота му, промяната, надграждането. 

Колко още много? 

За мен представлението не съществува, докато то не бъде изпълнено поне 50 пъти. Да го променям и да го подобрявам спрямо ежедневието ми, спрямо ежедневието на обществото, на случките в света. И хората, които идват, и те са натоварени с тези случки, с новините на деня. С тези новини и с личните си промени съм дошъл и аз. Това е едно много особено и много трудно преживяване и общуване. Човек трябва да е внимателен как ще прозвучи текстът точно в този ден от развитието да човечеството. Надявам се да не изглежда патетично, но всъщност е точно така. Ние всички сме заедно и така вървим – заедно. Колкото и всеки да мисли само за себе си и да е егоистичен по някакъв начин, няма как да не бъдем заедно  в този момент, и точно заради това този момент е много болезнен. 

И предполагам няма как тази заедност да не те доближи до разбирането на живота...

От куража, който ми вдъхна благодарността след премиерата, ще бъде абсолютна неблагодарност да кажа, че не е така. Защото освен напрежението, репетициите, стреса, от общуването ми се даде голяма радост. И ще бъде голяма неблагодарност да не изпитам тази радост и да не я приема като събитие в живота си, независимо от страданието, което съществува в света, не само в мен, но и във всички други хора. В тази посока смятам, че при едно така изпълнено представление, дори да не го осъзнавам точно как, като че ли съм една стъпка по-напред в разбирането на живота. 

Как изгради структурата на този спектакъл, наречен „BG Мариус“? Как правиш селекцията на текстовете и намираш пресечната точка между тях, за да създадеш тази толкова органична материя?

Това е четиринадесети пореден моноспектакъл, който изграждам и изпълнявам на сцена. Не съм и очаквал, че на тази възраст, на 56 години, ще продължавам в този ритъм. От дете мечтая за театъра и като млад актьор никога не съм вярвал, че ще имам толкова дълъг път. Благодарен съм за това. За този конкретен спектакъл исках български текстове заради баща ми и заради майка ми. Попаднах и на стари писма – от майка ми, от баща ми, от маминка и от дядо ми, писани до мен, когато съм бил в казармата или пък във ВИТИЗ. Не знам как съм ги запазил. Включих четири писма в това представление, те ми дадоха посоката. Отделих много време да ги изучавам – почерка, азбуката. И се замислих за азбуката, на която са писали всички български писатели, и за нас, които четем написаното от тях през азбуката ни. Това откритие някак съгради идеята. Реших да избера специални автори като Иван Вазов например, както и да включа „Азбучна молитва“ на Константин Преславски. Тя вече е написана в съвсем различно време и те води в един красив лабиринт.