Лабиринтът на Мариус

Винаги е изглеждал в полусянка, сякаш пилигрим, отшелник от света. Лицето му води по картата на тъгата. Може ли вече след толкова много неща, изпитани в театъра и в живота, Мариус да каже, че поне малко ги познава…

Краси Генова 29 June 2026

Снимка: Сара Морфова

 

Кои са твоите опорни точки в това сливане?

Много е важен сценографът и съграждането на пространството. Работя от години със сценографа Милен Боричев и решенията, които намираме заедно, загатват винаги важни неща, движещите за мен моменти. Много е интересно защо на сцената на „Bg Мариус“ има лоза например. Осмелих се да я направя, защото това е препратка към лозата в двора на къщата на баба ми и дядо ми в село Боричево, където към прекарвал ваканциите си и където често им изнасях представления. За мен тя е всичко, тя е символ на онова време, на спомените ми там, на тях самите, на преживяното с тях. Другият важен елемент е музиката и тук ще спомена един специален човек – Емилиян Гацов-Елби, с когото работя от 20 години. Много, много специален човек – като композитор и артист. 

Защо и как се появи Мариус в моноформат? 

Дълъг път, който тръгна от детските ми години в студиото на братя Райкови. От един техен спектакъл се зароди желанието ми да бъда артист. Във ВИТИЗ продължих в класа на Крикор Азарян и Тодор Колев, на които съм много благодарен. Периодът 1989-1993 беше труден. Нямаше публика, съществуваха само държавните театри, в един момент дори беше модерно режисьорите да са агресивни, да крещят...

Имаше и корупция, избираха се свои хора. Не искам да съм част от тази порочна система. Отказах на покани на няколко държавни театъра. Лятото на 1992 година бях във Варна. И докато наблюдавах тялото си на плажа, осъзнах, че нямам нужда от друго освен от себе си. И че мога да изнеса театъра сам. Когато се върнах в София, се втурнах към идеята да реализирам моноспектакъл. Така се роди „Дон Жуан“. Преди премиерата в гримьорната се появи Коко Азарян и ми подари една роза.  Този жест на внимание и тиха подкрепа ми даде силна отправна точка да не се страхувам от предстоящото предизвикателство. След това пътят беше дълъг, минах през какво ли не – зали, изпитания, никакво финансиране. Моноспектакълът се превърна във формат на живот за мен – да достигна другия, въпреки различията. 

Как си обясняваш кризата на хуманността днес, когато сме толкова отдалечени един от друг? Защо се появи тази пропаст и дали е бездна?

Не знам. Вчера срещнах един мой съсед – писател. И се осмелих да му задам един подобен въпрос, защото всеки от нас усеща, че се случва нещо лошо. Попитах дали пък не е дошъл моментът, в който човекът вече не е направил и не е казал всичко, и това да е краят на човечеството. Той като че ли не го прие и аз усетих, че тихо се зарадвах, че още има надежда, искра, светлина. Но понякога изпадам в отчаяние за смисъла, бъдещето, човечеството и си позволявам да говоря за това. Някой ще каже – лесно ти е на теб, ти нямаш семейство. Но това си е моят избор. Не на всеки му се дава да има семейство, деца. Не знам каква е отговорността на родителите в това време, но знам, че са подложени на изпитание с тази роля в съвременния свят. Нямам право да говоря за поколенията, именно защото не съм създал дете. 

« предишна страница следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР