Какво те води теб, когато влизаш в такъв лабиринт?

Тръгнах от авторите, които помня, защото майка ми и баща ми са ми разказвали за тях. И след това вече отскочих лесно. Когато реших, че ще бъдат точно тези текстове, изпаднах в истинска депресия от това как ще ги събера и подредя, за да стигнат до публиката. И в тази посока искам да кажа нещо важно – много хора се питат защо за нещо толкова интимно във формата си като моноспектакъла избирам големи зали? Отговорът е, че изпробвам себе си в моя път в моноспектакъла, доколкото е възможно. 

Интересно ми е дали едно малко човече, което стои на голямата сцена, може да излъчи толкова силна енергия и заряд, че да развълнува много други човечета, които стоят на далечно разстояние от него. Без масовки. Без съвременни технологии. Дали е възможно да се получи това сливане  между артиста и публиката? 

Каква е твоята публика?

Това са хора, които са вървели с мен през годините, и аз знам, че те ще са първите, които ще си купят билети. Винаги следя как вървят продажбите. И въпреки залите, които избирам – големи и нетипични, те в крайна сметка идват, защото им е интересно. Тази връзка между нас е жива, тя е като връзката между двама души, които се обичат. За мен тази публика е като един човек, в когото съм влюбен. И експериментът вече става друг, защото следя и как се развива тази връзка във времето. Тя става жива материя и изисква много усилия. 

Дали понякога не си твърде суров към себе си? Казват, че когато тялото страда, духът се извисява, усещал ли си го? Може ли да се дисциплинира извисяването? 

То е задължително според мен – сега, на тази възраст. Не можеш да си позволиш да излезеш в неконструирано състояние. Или поне така да си въобразяваш, че си конструирал спектакъла и че си в необходимия актьорски тренинг. И това важи с пълна сила за моноспектакъла, когато на сцената си ти и словото. Изпращането на думите към публиката и връщането на реакция от страна на публика, което ти подсказва дали се е случило това сливане.