Язимина Роси е световноизвестен модел, фотографка, художничка, визуален артист и дизайнер. Родена е в Северна Франция. Отраснала в Корсика. Сега живее в Маями. В модния свят е известна с това, че започва кариерата си на възраст, в която повечето модели я приключват – на 30, че на 70 все още работи и че държи на бялата си коса. 

Позирала е и е дефилирала за модни къщи като Yves Saint Laurent, Hermès и Jil Sander. Участвала е в рекламни кампании за марки като Marks & Spencer. Язимина Роси е и инфлуенсър със стотици хиляди последователи и популяризира естественото стареене и красотата на всяка възраст. Използва органични продукти за грижа за кожата си, диетата й е предимно вегетарианска и съобразена със сезона. Поддържа се с йога и хайкинг. Води минималистичен, ориентиран към природата начин на живот. Вдъхновява милиони жени с посланието си, че красотата не зависи от възрастта, а е свързана с автентичността, жизнеността и силната връзка със себе си.

Язимина, какво означава името ти?

На езика на индианците означава „топка сол“. Научих го от един директор на културен център в Скай Сити, местен индианец. И виж, косата ми е с цвят на сол, а това е името, с което ме наричаха баба ми и дядо ми в детството ми в Корсика. Те говореха само корсикански. Живеехме като местни, съвсем сурово – без течаща вода и ток. Перяхме на реката, ловяхме риба, ловувахме, отглеждахме храната си. Спомних си го, когато един шаман ме попита как са ме наричали, когато съм проговаряла. Щом му казах, отсече: „Това е твоята идентичност!“. И тогава, през 2014 г. смених името си от Ясмина на Язимина. Процедурата отне месец в Америка, във Франция – година. Но щом получих френския си паспорт, някой написа статия за мен в социалните мрежи и последователите ми от 1000 за един ден нараснаха на десетки хиляди. А с този шаман работих именно защото имах нужда да се отворя към света и да покажа това, което съм. Макар че бях модел и фотографка, все още търсех предназначението си като артист и човешко същество. 

Доколко детството ти в Корсика ти е повлияло?

Както ти казах, баба ми и дядо ми, родителите на баща ми, ме отгледаха до 11-годишна. Майка ми и баща ми са ме оставили при тях още като бебе. Проговорих на корсикански. Живеехме на див плаж, на който имаше още около три-четири семейства. Спомням си една ваканционна къща недалеч от нас, която обитаваха англичани. Много харесвах жената. Исках да приличам на нея. Възхищавах се на финия й силует, на походката й, на жестовете й. Винаги елегантна!

Носеше дълга бежова пола с чиста бяла риза, кожен колан и шапка. Колкото и да е странно, майка ми беше далеч и ми липсваше, но все си представях не нейния образ, а онази англичанка. 

Когато бях на 11 години, родителите ми най-накрая се установиха в Корсика заедно с брат ми и сестра ми. Бях толкова щастлива, че най-накрая ще бъдем заедно, но те бяха свикнали да са четиримата. Брат ми и сестра ми не ме познаваха. Чувствах се като чужденка. 

Това не е лесно преживяване за едно дете… 

Не беше. Не беше лесно и по-късно, когато живеех в Източна Франция. Малкото ми име – Ясмина, звучи като арабско, а фамилията – като италианска. И децата бяха много жестоки, бяха расисти. Не искаха да си играят с мен. Наричаха ме „мръсна арабка“ или „мръсна циганка“. Много страдах, но от дистанция на времето мисля, че душата ми е избрала този път. Бях отхвърлена. Това ме принуди да остана насаме със себе си, но и ме направи устойчива. Обърнах се навътре и се опознах. Играех си сама. Емоционално ми беше много трудно да съм отделена от родителите си, да се чудя кога ще ги видя. Нямаше интернет, нито телефони. Не получавах писма от тях. Когато заживяхме заедно, осъзнах, че родителите ми не бяха истински щастливи един с друг. Много се караха, атмосферата у дома винаги беше напрегната... Просто исках да избягам. 

И какво се случи?

В училище се справях великолепно. Учех много бързо, само със слушане. Грижех се за брат ми и сестра ми. Помагах на майка ми. Тя беше шивачка. Научих се да шия дрехите си сама. Не бях щастлива у дома. На 15 срещнах бъдещия ми първи съпруг. Имахме три години разлика. Забременях на 16. И родих сина си на 17. Мислех, че съм истински влюбена, а всъщност намерих начин да се махна от това семейство. Неговата фамилия беше много задружна и се радвах, че мога да стана една от тях. Оказа се, че не съм преценила правилно. Когато забременях, криех бременността си до петия месец, за да съм сигурна, че родителите ми няма да ме накарат да направя аборт. Бях много щастлива, че в мен има живот.

Колко хубаво!

Беше трудно и тежко, но общувах с бебето вътре в мен. Веднага разбрах, че е момче. И въобще не ме интересуваше какво мислят хората. Бях свикнала да съм саможива. И някак си се свързах с моята вътрешна сила. Умеех да съм си щастлива самостоятелно. Самото раждане беше трансцендентално преживяване. Видях себе си извън тялото ми. Майка ми ме остави в клиниката, когато ми изтекоха водите. Бях сама в стаята, но се доверих на процеса. Вместо да се боря с болката, се сливах с нея. И раждането беше доста лесно. 

Колко деца имаш?

Две. Синът ми е на 53, скоро ще стане на 54. А дъщеря ми е на 50. Родѝх я за рождения си ден, когато бях на 20.

Значи имаш семейство?

И имам, и пак съм извън него. Аз съм номад. От 27 години живея в САЩ и имам двойно гражданство. Започнах работа с „Форд моделс“. Те ми направиха виза за три години и през 1999 г. се преместих от Париж в Ню Йорк. Останах там осем години. Пътувах често до Франция. Понякога идвах да работя на Западния бряг, в Лос Анджелис, но за кратко. Летиш през нощта, пристигаш късно вечер или рано сутрин, работиш и се връщаш същия ден. Но всеки път, когато в Ню Йорк беше зима, тук беше лято.

Един ден казах на съпруга си, че искам да живея в Ел Ей, до океана. Той обеща, че ще дойде, но има бизнес в Ню Йорк и така и не дойде. Малко по малко се раздалечихме. Нямаме общи деца и сме добри приятели. Той е в Маями, а аз – тук. През 2022 г. се преместих от Малибу тук, в пустинята.