Не беше актриса, която се нуждаеше от аплодисменти извън сцената. Тя просто беше Леда, жена, която носеше елегантността си като естествено състояние на духа. За нея думите имаха значение, приятелите – също. Не допускаше лесно хора в близкото си обкръжение. Не защото се страхуваше да бъде наранена, а защото искаше да ги чуе и разбере.

Архитектура на самотата

За широката публика Леда Тасева беше загадка. „Заслужил артист“, носител на награди, немного на брой, но доказателство за актьорския ѝ талант в социалистическа България, която трудно приемаше различните творци. Жена, която владееше екрана във филми като „Да обичаш на инат“ или „Прозорецът“. Но за тези, които я познаваха, тя беше уютният ъгъл, където времето спираше. Нещо като Мод от постановката на Телевизионния театър, която винаги ще помня.

В личния си живот Леда беше тиха, потънала в мислите си, сякаш водеше непрекъснат разговор сама със себе си. Представете си я: аристократка, с цигара между пръстите, облечена в красив плетен пуловер. Този образ съчетава в себе си двете ѝ страни: достъпността и дистанцията. Не говори много, умее да слуша. С тийнейджърите се държеше като с възрастни, давайки ни безценно доверие. Изглеждаше различна, недостъпна, но в близостта ѝ имаше уют. В едно от малкото си интервюта тя споделя: 

Театърът като необходимост

Родена във Видин през 1926 г. в буржоазно семейство, Леда носи в себе си тиха гордост, която беляза целия ѝ живот. Пътят ѝ към сцената е неизбежен, макар и криволичещ – от студентските години във ВИТИЗ до ролите, които я превърнаха в икона. Често повтаря, че няма сцена, на която да не е играла. Част от разочарованията ѝ бяха свързани с разделите. Някакви необясними причини я местеха от театър в театър, от гримьорна в гримьорна. Бургас, Враца, Пазарджик, Сатирата, Театър Българска армия, Театър „София“. Публиката я обичаше, колегите ѝ се страхуваха от таланта ѝ, режисьорите искаха да я притежават. Леда преминаваше през личните си и професионални битки с достойнство. Обичаше. Най-силна беше в любовта, но и най-трудно приемаше разделите с любимите мъже. Изглеждаше силна и неуязвима, но само тя знаеше цената на тази издръжливост. Зад външната елегантност и силата на сцената се крие една крехка душа, която намира утеха в думите. Поезията ѝ, публикувана посмъртно в стихосбирката „Изповеди“, разкрива интимния свят на актрисата. В нейните стихове се усеща меланхолична красота:

„Не ме търсете в светлините на рампата,
там съм само сянка, която играе.
Намерете ме в тишината след представлението,
там, където душата ми истински знае...“

Последната Роля

Животът на Леда беше изтъкан от срещи и раздели: от проф. Сърчаджиев до режисьора Иван Андонов. Съпрузите, законните любови, и другите, откраднатите мигове на нежност с мъжете, които обичаше и които си тръгваха един по един. Всяка любов и всяка загуба оставяха белег, който тя носеше с достойнство. Когато я питаха за самотата, тя отговаряше с онази характерна за нея мъдрост:

Краят ѝ беше толкова драматичен, колкото и ролите ѝ. На 4 юли 1989 г. ракът я отне, но само десет дни преди това тя беше на сцената. В Театър 199, играе Дарио Фо. Само обезболяващите лепенки на ръцете ѝ издаваха физическото страдание. Падна в ръцете на колегите си веднага след финала. Последен дъх, посветен на театъра. Тя е първият български артист, изпратен не с тишина, а с аплодисменти. Илка Зафирова започва да ръкопляска пред ковчега ѝ. Аплодисментите са подети от приятели и почитатели, дошли да я изпратят в последния ѝ път.