Страстите вече се успокоиха, коментарите на страстите също, но въпросът за настръхналата с ледени шипове полярност на обществото ни продължава да пари. Какво казва за времето ни и за нас самите фактът, че дори един песенен конкурс, гледан с радост от милиони, една песен, изпълнена със завладяващата енергия и блясък на фойерверк и една голяма победа предизвикаха екстатични полярни реакции. Два отзвука на темата. 

ВКИСНАТОТО ЗЕЛЕ НА ДИВАННИЯ ГРАЖДАНИН от Мария Касимова-Моасе

Усетих срещата на представата си за човещина с реалната същност на хората бързо. Беше сблъсък.
Пораснах във време, в което колкото и да бяха фалшиви или пък възпитавани в името на идеология, целяща да култивира покорство, ценностите имаха стойност. Повтаряхме като малки папагалчета, че сме добри другарчета и че на помощ се притичваме и реално, докато станахме големи хора, вярвахме безусловно в стремежа и успеха на човечеството да става все по-добро.

После дойде животът ни, който се случи във време на преход към демокрация. Беше вълшебно, беше вдъхновяващо. Живеехме със съзнанието, че градим епоха и пишем световна история и добродетелите ни са не само част от този процес, но и основно негово оръжие. Добрите, помагащи другарчета обаче изведнъж се оказаха в центъра на една все по-увълчваща се среда. Принципното си отношение на омраза към всичко тя градеше както върху мълчаливото си минало, където винаги беше по-добре да преглътнеш и да се подчиниш, така и върху новото си настояще, което викна в лицата ни: „Ти си свободен!“. Свободен да избираш, да правиш, да говориш и да се изразяваш. Свободен да бъдеш, какъвто си.

Следователно свободен и да… мразиш публично. Колкото по-шумно, толкова по-добре.

За да се разбере задължителната лошотия, която вече по правило се изсипва върху всеки щръкнал за малко над общото блато, трябва да се има предвид този исторически дискурс. Към него е добре да прибавим и типично балканското „какво-ще кажат-хората“, което от векове движи цели подмолни течения от прикрити и явни вълни на безсмислена критика към когото и да е. В малко по-префинения слой на обществото пък хейтът се приплъзва често като директност (все едно това качество по условие винаги е добро), откровеност (винаги само в антиподна двойка с измама) или под формата на синдрома „такъв съм си/такъв си е“. Един вид, искрен съм, макар и реално невъзпитан, зъл, ожесточен, мачкащ.

Социалните мрежи нямат вина за целия този вече почти легитимен процес на всенародно мачкане на някого, който е успял или откроил се. Те просто дадоха поле на онова, което преди се предеше по сбирки, балкони, предблокови пространства или на ухо. И самата му масовост, вместо да го окарикатури още повече, го легализира, защото хората си казаха, че след като толкова много го практикуват, значи си е нормално.

Когато Дара се появи на небосклона като избор за наш артист в конкурса „Евровизия“, съм убедена, че нямаше човек, който да не знаеше какво ще последва. То за убийства, изнасилвания и мъчения над животни и хора става така, че дори жертвите се оказват атакувани, та какво остава за една млада жена, която ще пее от световна сцена! Затова и разкостването ѝ беше като по учебник. Винаги първо тръгва някоя хвалба, която като тапа на престояла каца с кисело зеле отприщва зловещия поток от вкиселила се лошотия. Само след няколко минути постовете са хиляди, коментарите отдолу се роят като ракови клетки, а всяко харесване или нова доза зла критика ражда на свой ред още злост.

Тя се валя като топка сняг, нараства, въргаля се и мачка наред, а премръзналите ръце, която я бутат зад екраните на устройствата, полека придобиват усещането за златни пръсти. Пръсти, които променят потока от информация, които генерират активност, които възпаляват нечие спокойствие или, дай боже, някоя и друга известна, постигнала нещо в живота си личност, която им отговаря или задава тон. Омразата изгаря наред и неминуемо стига и до онзи, към когото се е прицелила. И, както стана с Дара, понякога той дори ѝ реагира! И не само това – той е напът да промени изцяло съдбата и живота си, омерзен и съсипан от злобата на студените ръце с позлатените пръсти! Какъв успех на диванния човек! Какъв триумф на нищо-не-правещия! Каква награда за клетата душа, в чието празно пространство объркано се мотаят някакво спаружено самочувствие и потно усещане от напълно пропилян живот!

Дара порасна покрай всичко, което ѝ стоварихме. Направи най-доброто – отдели се, затвори се, концентрира се върху самата себе си и работата, която има да извърши. После просто отиде и въпреки всички нас, победи. Не, че това я спаси от нова доза хейт, въпреки победата, но вече съвсем нямаше значение, защото беше отлетяла на светлинни години над рядката кал на социалните тарантули. За нас обаче остава отново да си признаем, че всъщност отприщването на подобни гневни тапи е един чудесен начин взривовете около наистина важните и големи теми в обществото ни да не се случват. Политиците ни, сигурна съм, го знаят добре. Къде по-хубаво е да пуснеш хората да се дърлят дали „Бангаранга“ е нещо, с което да се гордеем, или е сатанински поздрав, отколкото да се обясниш за нерентабилни за всички ни сделки с газ. Колко по-удобно е народът ти да върти през езика си нечии песни, книги, картини, филми или визия, пред това да се вгледа в геополитическите ти уклони, предефинирането на олигархичния модел или откровеното крадене. 

Схемата по регулиране на гражданския глас е много ясна за онези, които често са повод за дренаж на гнева. Пуска се нещо, от което разбират всички (а те принципно от почти всичко разбират) – телевизия, образование, ваксини, деца, традиции, шоу, изкуство – и се дава тон за песен. Ако това се изчерпи твърде бързо, използва се нещо, което се е случило наскоро, и то най-често е престъпление. И ако за Дара и нейната песен караницата ще върви по оста „талантлива – бездарна“, когато става дума за по-дълбока нужда от продължително поляризиране, много удобно е да се вкара ключова дума. Например джендър или по-новото – педофил. Наречи някого публично така и повече не се тормози да генерираш омразно съдържание. То самичко ще си се разрасне, ще създаде свои митове, ще набъбне във видеа, твърдения, медийни участия и аргументация от вида „една жена каза“. През това време, докато общественият рак прави кутрето да гангренясва, спокойно може да бъде отрязана главата. Не само никой няма да забележи, но накрая устата сама ще промълви „казах ли ви“ и ще издъхне. Процесът е обидно простичък и изумително ефикасен. Най-странното е, че винаги му се връзваме. Така ще бъде и следващия път, когато за нещо отново трябва общественото око да бъде вгледано в друга посока.

Иначе Дара е прекрасна, а победата ѝ е великолепен успех.
Но дали ги заслужаваме?

ДАРОВИТА от Милена Фучеджиева

Всичко, което можеше да се каже за успеха на Дара и съпътстващите го реакции, вече е казано. Българският народ е все по-невъздържано емоционален в реакциите си, а Дара навсякъде вее гордо българското знаме, като че ли сме заслужили нейния успех. Не, не сме.

Тя заслужи успеха си сама, с подкрепата на родителите си, на съпруга си, на Саня Армутлиева, на „Вирджиния Рекърдс“, и на изключителния екип от чужденци, европейци, които я издигнаха на върха на „Евровизия“, а оттам почти до върха на света. Дара се е запътила нагоре с присъщата си непоколебима амбиция, която се видя още с първото ѝ появяване на сцена в „Гласът на България“. Напълно е възможно тя да се превърне в българския вариант на албанския пробив в Америка. Не си ли пробил в Америка, ти си успешен само донякъде. Америка и Великобритания са двете мерила за световен успех в поп музиката. Америка поради огромния си пазар и езика, Великобритания поради езика и традициите ѝ в поп и рок музиката. Дуа Липа, Рита Ора и Биби Рекса сложиха Албания на звездната карта не като една, а като цели три световни поп звезди. Дано този пробив да се случи и с Дара, така тя би разчистила пътя и за други таланти от България. С нищо не отстъпва на трите албанки, дори може да се каже, че ги превъзхожда като визия и глас. 

Първата версия на „Бангаранга“, заради която Дара отнесе жесток хейт, беше неинтересна. Новите ремикси, съчетани с блестяща хореография и сценография, които не са български принос, направиха песента хит. Реакциите не бяха изненадващи, не защото Дара и песента ѝ ги заслужаваха, а защото просто времената са такива. Социалните мрежи са клоака без вентилация. Патриотизмът на недоволните маси изиска изведнъж „Бангаранга“ да се превърне едва ли не в някаква кукерска легенда, да ѝ се вменят какви ли не послания в стил „ню ейдж/джензи/народни приказки и легенди“, за да се успокои взискателният народ, който може би щеше да е най-доволен, ако Янка Рупкина беше спечелила „Евровизия“ с „Излел е Делю хайдутин“, разбира се, облечена в народна носия. Натискът върху мениджмънта на Дара беше огромен, а тя като младо момиче, свикнало да бъде само харесвано в България, е започнала да има панически атаки. Без да се сравнявам с Дара, като публична фигура имам представа какво е омразата на непознатия. Лавината от хейт понякога е толкова безмилостна, че ако човек е по-лабилен, може да получи трайни психически и емоционални травми. Дара е и умна, и силна, и сега сигурно си спомня за тези събития като за лош сън. Трябва да отдадем дължимото на Саня Армутлиева и чуждестранния екип, които бързо се справиха със ситуацията, вмъквайки всички успокояващи елементи за загорелите за шевици българи, част от които – кукерският костюм на Дара. Беше находка и веднага привлече огромно внимание. 

Какво се случва с българите, защо омразата в социалните медии става все по-невъздържана и като че ли с желание да унищожава заради самото унищожение, са въпроси на които няма как да отговорим в този кратък текст. Като че ли всеки човек тук се чувства ограбен, което обаче не му позволява да се нахвърля да разкъсва дръзналите да се опитват да бъдат над нещата. Не защото са по-богати, а защото имат цели и амбиции и не се събуждат с желанието да оплюват, а с желанието да градят и да творят. Дара е такова момиче. Най-доброто на което сме способни като нация.

И тук идва проблемът, че в България известността носи повече негативи от позитиви, защото поради малкия пазар тя не може да бъде монетизирана. Тоест, това че си известен, ти носи твърде малко пари за сметка на огромното количество омраза и завист. Мразещите като че ли са най-бедните, гладни и жадни хора в света, а те не са. Те са тъй наречените нормални хора. Нормалността се оказва доста относително понятие. В случая с Дара тя има шанса да е в бизнес, позволяващ да излезе от тази неизгодна матрица, която на всичкото отгоре нанася и емоционални рани. Цял свят може да се идентифицира с ритъм, на който да подскача, поднесен от красиво, талантливо и секси момиче. Червените килими в България са провинциални, но с времето и европеизирането ще станат по-малко локални. Младите поколения в спорта, в състезанията с коли, в музиката, в модния дизайн, в актьорската професия и т.н. имат все повече големи успехи извън границите ни.

Това се случва и поради една чисто финансова причина. България излезе от мизерията на прехода. Много от родителите на тези млади хора имат средства и време, за да ги поддържат в талантите и амбициите им, а и младите българи вече живеят глобално, благодарение на социалните мрежи и отворените граници. Те пътуват, гледат и се учат от световните върхове. Като че ли дойде времето на българските успехи извън България. Пожелаваме на Дара да покори и Америка. Има всички качества това да ѝ се случи. Вярваме, че ще се случи. По-готина е от Дуа Липа. А да не говорим какво я чака в Азия. Там ще полудеят по нея. Милиони фенове ще пищят на „кауайииииии“. Няма значение какво мислят господин и госпожа Никой, седнали пред клавиатурата с желанието да унищожават. „Не се гаси туй що не гасне“, мила Дара. Възхитително е желанието ти да издигнеш България на върха, към който си се устремила. И ще успееш.