Вярваш в съдбата, но и в необходимостта човек да се бори?

О, да, да се бори, да покаже воля и характер, да покаже, че е твърдо решен да постигне целта си. Няма как да не дадеш нищо и да искаш да получиш. Мисля си, че предизвикателствата се дават на хората, които могат да се справят с тях. Просто трябва да намерят начина.

Чувала съм, че и с Париж имаш някаква съдбовна обвързаност…

Била съм около 7-годишна, тъкмо бях започнала да тренирам, и все говорех на баба, че много ми харесва Париж, че един ден ще живея там. Може би съм гледала някакви картички и снимки, нямам спомен с какво точно ме е привлякъл. Тогава с нея сключихме сделка, че ако имам добър успех, след 7-и клас ще ме заведе в Париж. Дойде 7-и клас, взех си успешно матурите, дойде и първият медал от Европейското първенство за девойки. След състезанието баба ми каза: „Като награда за медала отиваме в Париж“. Тогава се сбъдна една моя мечта. Беше невероятно. Видях местата, на които толкова години съм си представяла, че ще бъда. Много се вълнувах. Може би съм усещала, че в този град ще се случи нещо важно за мен.

Много разгорещени и стигащи до крайност дебати предизвика откриването и закриването на Олимпийските игри. Ти как възприе церемониите?  

Ние не бяхме на откриването, защото отидохме по-късно, гимнастиката беше един от последните представяни спортове. Гледах по телевизията. Имаше грандиозни моменти. Цялостната идея и организация ми харесаха много. Имаше и неща, които не приех, като сцената, напомняща Тайната вечеря. При закриването, на което аз и Семен Новиков бяхме знаменосци, най ме впечатли каскадата на Том Круз. Бях наистина зашеметена, че човекът скочи от покрива. Всички за момент притаихме дъх дали ще успее да се приземи безпроблемно. Изобщо много добре замислена като идея и концепция церемония. Пък и вече го нямаше напрежението от предстоящото участие, просто се наслаждаваш – толкова добри спортисти на едно място, всички толкова работили за успехите си, ходят с медалите на гърдите си, празнуват.