Защо 13-годишното момче, „орисано“ от родителите си за бъдещ пианист, отишло точно в Бевърли Минстър? По това време никой все още не знаел, че Андрю Лойд Уебър всъщност въобще не бил луд по пианото. Обичал музиката, но му се струвало твърде механично просто да възпроизвежда, написаното от някой друг, дори този друг да е всепризнат гений. Онова, което истински го вълнувало, били сградите. Архитектурата го омагьосвала. Обожавал сводовете, колоните, витражите, величествените стълбища. Когато в онзи ден стъпил в Бевърли Минстър, с него се случило истинско трансцедентално преживяване, макар че тогава бил все още дете и не му и минало през ума да го определя.

Най-напред чул тържествения, но и някак траурен звук на орган. Звукът най-напред плъзнал из катедралата като мъгла, изпълнил я цялата, после се превърнал във вятър и отлетял чак до купола, а после се извил някъде горе и връхлетял върху малкото момче като торнадо, като буря. Безкрайните колони на катедралата, от които на Андрю му прилошавало, когато се опитвал да ги проследи нагоре, изведнъж се превърнали в стволове на гигантски дървета, сред които невидими митични конници надували своите ловни тръби. А някъде отдолу, от подземието на църквата, сякаш идвал божествено-демоничен глас, който без думи му разказвал приказката за собствената му съдба. Било страшно, ужасяващо видение, моментна лудост или загуба на съзнание, но и най-красивото и мистично преживяване в детския му живот. Когато се върнал у дома след това пътешествие-бягство, Андрю сякаш бил съвсем друг човек.

На следващия ден в училище се провеждал традиционният концерт за края на срока. Андрю трябвало да свири някаква скучна пиеса на Хайдн. Всички се прозявали. Той също излязъл на сцената, прозявайки се, след което обявил, че няма да свири никакъв Хайдн, а ще изпълни по една мелодия, написана от самия него, за всеки учител, който му е преподавал през годината. Прозявките изведнъж секнали. Нито учителите, нито родителите на Андрю знаели, че той композира. След всяка мелодия аплодисментите ставали все по-оглушителни, а когато с последната малкият Лойд Уебър дръзко се обърнал към директора на училището с думите: „А това е за вас“, цялата зала избухнала в аплодисменти. „Лойди, Лойди!“ – скандирали учениците. „От този момент – пише композиторът в автобиографията си „Без маска“, излязла от печат през 2018 г. – аз станах Андрю, придобих самоличност. Никой от съучениците ми повече не си позволи да ми се присмива. Благодарение на музиката.“

Дриймтим

На 17 години Лойд Уебър е приет в Кралския музикален колеж в Лондон, специалност „Музикален театър“, и така завинаги слага край на надеждите на родителите си, че ще стане велик пианист. Освен всичко друго, докато слуша парчетата на „Ролинг Стоунс“ и Дъсти Спрингфийлд, бързо осъзнава, че не класическата, а именно поп музиката е неговият жанр. Още докато е в първи курс, с него се свързва Тим Райс, който по това време е направил няколко успешни поп парчета като текстописец и продуцент. „Искам да работим заедно“ – казва му простичко Райс, който бил две-три години по-голям от Андрю и умирал от скука, изкарвайки прехраната си в адвокатска кантора. Така се ражда един дует, на който му е писано да промени историята не само на британския, но и на световния мюзикъл.