Васил Василев - не име, а титла

Новият директор на Народния театър Васил Василев има две шеги за себе си. Едната е, че има две зодии – Скорпион и ухапани от Скорпион (ясно е, че не е от ухапаните). Другата е, че името му всъщност е титла, понеже е производно на гръцката дума „василевс“, тоест „цар“.

Лилия Илиева 10 November 2022

Снимка: Стефан Н. Щерев

Новият директор на Народния театър Васил Василев има две шеги за себе си. Едната е, че има две зодии – Скорпион и ухапани от Скорпион (ясно е, че не е от ухапаните). Другата е, че името му всъщност е титла, понеже е производно на гръцката дума „василевс“, тоест „цар“. „Шегувам се – забелязва усмихнато той, – че понеже съм Васил Василев, значи, че съм двойно царствен.“

Кабинетът му е прекрасен, с реставрирани мебели от началото на миналия век, с голям портрет на Вазов зад бюрото. Усещането е като да си в машина на времето и да надникнеш в епохата, в която построеният от австрийски архитекти театър е станал съкровищница на духа, на будните умове и модерно мислещите творци.

Васил Василев очевидно изпитва удоволствие от работата си. Мисли мащабно. Звучи като човек, който си е на мястото и се радва на мястото, на което е.

Роден е в Ловеч, където става най-младият директор на театър в България – на 29-годишна възраст. Завършил е немска гимназия, театрална режисура в НАТФИЗ и мениджмънт на бизнесорганизациите в Стопанската академия в Свищов. Бил е заместник-министър на културата. Има два мандата като директор на Плевенския театър, в които върна на българска сцена Александър Морфов с постановката „Антигона“, покани да гостуват чужди режисьори като директора на Московския театър Денис Азаров, художествения директор на Псковския академичен театър Василий Сенин, сръбския режисьор Никола Зависич, учреди Театрална асоциация на творци от Балканите и Прибалтика, създаде формата „пътуващ зрител“ по повод постановката на Явор Гърдев „Опашката“ по романа на Захари Карабашлиев.
И освен че говори усмихнато, говори и книжовен български.

С какво чувство се явихте на конкурса за директор на Народния театър – като победител или с усещането за неизвестност?

Как изглеждаше отстрани?

Като победител. Бяхте даже леко нападателен към членовете на журито.

Забавлявах се. Шансът да спечеля беше минимален заради подредбата на комисията. Но когато обявиха датата на конкурса, все едно съдбата ми намигна. За втори път се явявах на 28 март. Първият път беше на конкурса за директор на Плевенския театър, който спечелих. Вярвам, че животът ни дава сигнали. Ето и днес е хубава дата. Оказа се, че най-малкият ми син Матей има имен ден. От сутринта ми честитят.

На кого е кръстен?

В моя род мъжете се кръщават с едно и също име през поколение. Аз се казвам като дядо ми – Васил Стоянов Василев. Баща ми носи името на своя дядо – Стоян. Първородният ми син обаче се роди след смъртта му и заради поверието, че не е хубаво дете да се кръсти на починал човек, запазихме първата буква. Името му е Симеон. Беше ни интересно със съпругата ми да търсим стари звучни имена за децата. Името малко или много предопределя съдбата. Това на най-малкия ни син Матей е от еврейски произход и означава „божи дар“, понеже се появи последен. Дъщеря ни се казва Вая, от „извайвам, правя нещо красиво с ръце“. И тя е много артистична, общителна, самостоятелна, много обича да рисува, да пее. Мисля, че и Матей върви натам. На година и малко вече може да казва „дай да ям“. Симеон е математикът в семейството и е по-затворен и притеснителен.

Разкажете още за семейството си.

От дете много приличам на баща си, а децата ми много приличат на мен. Баща ми беше изключително добър и честен. И мисля, че в това си приличаме. Иначе и двамата с майка ми работеха в коренно различни области от моята. Той беше талантлив механик и поправяше машини в един от големите заводи в Ловеч, който, за съжаление, вече не съществува. За мен беше много вълнуващо, когато в качеството ми на заместник-министър посетихме този завод. И на вратата на цеха на баща ми, цех 40, шест-седем години след смъртта му некрологът му още беше там. Стана ми мило и приятно, че хората още го помнят. И тъжно, че не можа да проследи пътя ми, защото той обичаше да се гордее с мен. Но се надявам там някъде горе да се радва.

Но имате синове, които да оценят пътя ви. Дори големият ви син има златен медал на олимпиада по математика – като вас. Медалът по математика важен ли е за един директор на театър?

Мисля, че е по-важно да умее да се разбира с хората.

По време на конкурса за директор на Народния театър името на Сашо Морфов доста се споменаваше. Все едно присъстваше безплътно като духа на бащата на Хамлет. Вие го върнахте на българска сцена.

И Явор Гърдев, и Александър Морфов са творци. Големи! Велики. И двамата ще са отново част от случващото се в Народния театър сега. Знаете ли колко беше хубаво, когато излязох от Клуба на Плевенския театър след закритото представление на „Антигона“ на Морфов през юни? Беше в един и нещо-два през нощта и ги видях заедно с Явор Гърдев да разговарят седнали на една пейка пред служебния вход!

За какво ли?

За театър, за мечти. Те са хора мечтатели. Те са богатство. Колко творци имаме в малка България? В по-големите държави за имена като Явор и Сашо и другите ни талантливи режисьори се правят специални театри. Не ги гонят. Защото те са творци и са раними. За първи път усетих колко различно е отношението и какво огромно уважение има към режисьорите по време на една моя специализация във Франция. Бях на двайсет и четири-пет години, току-що завършил НАТФИЗ. Специализирах „Спектакли за културен туризъм“ в градчета като Пюи дю Фу (увеселителен исторически парк) и Монготие.

Там се изнасят представления, съчетаващи театър и кино, свързани с историята на региона и на самата Франция. В тях по 500 човека играеха пред публика от 13–14 хиляди зрители. Тази специализация беше след мой спектакъл в Ловеч с френско финансиране. Реализирахме го със 100 човека, най-малкият от които на 6 годинки, най-голяма беше една дама на 76. Разказахме една ловешка легенда за Бяла Анаста. Когато се върнах от специализацията, направих още един голям спектакъл с около 200 човека на Ловешката крепост по случай годишнина от Ловешкия мир (между България и Византия през 1187 г., б.р.). И имаше огньове, фойерверки, коне. С двата спектакъла събрахме около 8000 зрители. Невероятен мащаб! Бях първият, който запали Ловешката крепост от турското робство насам. Всичко беше в епоха. Страхотно преживяване! Бяха включени и пожарната, полицията, имаше линейки. Една от мечтите, които някой ден ще осъществя, е да направя още един такъв мащабен спектакъл.

Как режисьор с подобни мечти може да си партнира с друг? И как в такова партньорство се преодолява егото?

Всеки човек е егоист в известен смисъл.

Но властта може да засили тази характеристика.

Зависи за какво ползваш властта. Дали за да задоволяваш егото си, че някъде ти пише името и до него – че си директор. Или че си получавал огромна заплата…

Колко е огромна?

(Усмихва се.) Не е честно да влизам в конкретика.

Защото това ще създаде напрежение ли?

Не, по-скоро е извън този разговор. Искам да кажа, че ако един директор се гордее с поста и заплатата си, това не е ценност. Ценност е да създадеш добри творчески и материални условия на актьорите и всички, работещи в театъра.

И може би вдъхновение, защото то е двигател за творците, а не подчинението на дадена власт.

Така е. В моя случай енергията, която ме зарежда, е различна. На конкурса за директор на Плевенския театър се явихме седем човека. Всички останали бяха много мотивирани да спечелят, само аз – не, защото съм реалист и знаех какво ме очаква и колко ще е трудно.

Тогава защо се явихте? Харесва ви да е трудно ли?

За да се защитя и защото обичам предизвикателствата. Дали ми харесва, нямам време да разбера. Преди конкурса в Народния театър вече бях изградил една много силна трупа в Плевен. Създадохме прекрасна атмосфера. Театърът стана разпознаваем в Прибалтика, на Балканите. И както стана дума, Александър Морфов дойде да репетира при нас, не в Народния театър.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР