Видях ваша снимка с Джон Малкович, когото доста споменаваха на конкурса за директор на Народния театър.

Аз не съм го споменавал в моето експозе. Бях в „Дайлес театър“ в Рига на премиера на спектакъла „В самотата на памуковите полета“ от Бернар-Мари Колтес, в който той играе заедно с Ингеборга Дапкунайте, режисиран от Тимофей Кулябин. И прави страхотна роля. Срещнах се с него по покана на продуцентите на спектакъла, за да говорим за гостуването му на българска сцена.

А каква е историята на снимката ви с Георги Иванов?

(Усмихва се.) Първият български космонавт е от Ловеч. Беше най-големият пример за подражание, когато бях дете. Бяхме пионерчета, носехме червени връзки и ни водеха на посещение в неговата къща. Още си спомням къде се намира, как изглежда вътре, всичко. В Ловеч има и алея до река Осъм, на която американски, руски, чешки и други по народност космонавти са засадили по едно дърво. Той е космически град и защото в началото на миналия век е имало завод „Балкан“, в който са произвеждали самолети, а впоследствие и автомобили, мотопеди и нашите колела от детството – балканчетата.

Срещнах се с Георги Иванов, когато бях общински съветник в Ловеч. И той ми показа приложение в телефона си, с което продължава да наблюдава движението на Международната космическа станция около Земята. И ме накара да си го инсталирам.

Да не сте мечтали да станете космонавт?

Не, но на мач на „Литекс“, друга голяма гордост за Ловеч, големият ми син Симеон, тогава беше на три и седеше на раменете ми, погледна към огромната кръгла луна, която грееше над стадиона, и каза: „Искам пак да се кача там“. Няма да го забравя. Надявам се да стигне до Космоса.

В профила ви във Фейсбук на 1 януари 2022 сте публикували ваш късмет от новогодишната баница. На него пише „здраве, нова работа“ и има едни знаци. Вярвате ли в новогодишните късмети?

Аз съм този, който прави баницата у нас всяка година, меся и содената питка. Правя и погача тип слънце. Тази година и дъщеря ми пожела да помогне и написа допълнителни късмети. Този с новата работа го е написала тя. Знаците според нея са гъби. Та на мен ми се паднаха гъбите.

И ето какво се случи. А какво правите през свободното си време?

Много и различни неща. Старая се да съм с децата си. Забавлявам се с тях. Чета книги, по няколко едновременно – от детските приказки за тях, през исторически книги, психология, мистика. Колкото по-тайнствени и апокрифни са книгите, толкова повече ме привличат. Пиесите са ми любимо четиво. Представям си как ще изглеждат на сцена, представям си ролите, взаимоотношенията, изследвам диалога.

Обичам и аромата на хартия. Връща ме към една книжарница в детството ми, в която миришеше така. Другият ми любим аромат е на дърво. Обичах да си играя между машините в дърводелското ателие, на което дядо ми беше началник. И се учех да работя с тях. Този аромат на дърво и до ден днешен, като вляза в цеха за мебели в театъра, ме връща назад и ме вдъхновява.

Как стигнахте до желанието да станете режисьор?

Винаги съм имал доста интереси и таланти. Във втори клас ходех на уроци по акордеон. Един ден го разглобих да видя какво има вътре. Разочаровах се, че музиката се получава от едни метални пластинки. Не го сглобих добре и започна да издава само един звук. В четвърти клас баща ми ми подари китара, на която не се научих да свиря. Просвирих на тромпет, но ми беше трудно да вдъхвам въздух. И накрая като част от оркестъра на училището, в който всички свиреха на какви ли не инструменти, установих, че най-хубавото е да им даваш тон. И така на манифестации пред мен двама носеха тъпана, а аз го удрях – Раз! Раз! Раз, два, трии!

И давах ритъма на цялото училище. Това се оказа единственият инструмент, на който съм свирил сериозно.