И се преместихте да живеете там, така ли?

Да, жена ми беше много голям ентусиаст. Започна да прави зеленчукова градина. Всяка вечер се прибирам там, на 100-тина километра от София. Това е подарък, който мога да направя и на децата ми, като им дам свободата да играят до 10 часа вечерта, да тичат, да карат колелета и да имат детство.

Подарък и за вас, защото ви дава спокойствие и ваше пространство.

Да. Възможност е да се отделя от жълтите павета и да стана обикновен селянин, да се занимавам със земя, да си почина, да гледам звездите, да слушам щурчета и да се върна с нова енергия. Там държа връзката със себе си.

Как се срещнахте със съпругата ви?

Кандидатства за работа в театъра като актриса. Аз бях директор. И после се преплетохме. Беше диво, диво! Дива любов!

Как изглежда гневът ви? Правите впечатление на усмихнат човек и от светлата страна на живота, както пеят „Монти Пайтън“.

Винаги се стремя да казвам конкретиката с усмивка и да бягам от конфликт, но човек може да бъде любезен до определен момент. Аз съм бил войник, учен съм да убивам и искам да бягам от това. През 1997 г. бях в казармата, от другата страна на протестите и се молех да не излезем навън. А имаше тази опасност. Радвам се, че не се случи. Преди осем години разбрах, че има двата пътя. Единият е да осъзнаеш, че животът ти е нещо уникално и можеш сам да го подреждаш по начина, по който искаш да се случи. И тогава всички, които са готови да те последват и са около теб, са част от него. Много хора избират другия път – да се изживяват като допълнение. И някой друг да е виновен за това, което не им се случва. Когато започнеш да променяш себе си, променяш и другите.

Как го разбрахте?

Имах хубаво приземяване, което ми даде да разбера, че животът може да свърши ей така. И получих нов шанс.

Срещнахте смъртта ли?

Няколко пъти, два от които бяха много сериозни. Първо, баща ми умря в ръцете ми. Пое си дъх и си тръгна с усмивка.

Значи е живял пълноценно и е потеглил спокоен.

Това беше така. Второто ми преживяване беше на път за Ловеч, на един 17 юли. Синът ми имаше рожден ден и бързах да се прибера. Бях заместник-министър, но карах моята кола. Не бих ползвал служебна и шофьор за свой личен празник. На този пост телефоните винаги прегряват. Бях със слушалки. Не карам безотговорно. Но на едно позвъняване погледнах телефона да видя кой ме търси. И в момента, в който си вдигнах погледа, видях, че летя към мантинелата. Със сто и кусур километра. Набих спирачки, завих. Колата ми се завъртя един път, втори път. И си спомням всяка секунда, докато се опитвах да я овладея. В този момент часовникът може да отброява секунди, ти ги усещаш като часове. Мислех си – егати майтапа, както съм заместник-министър, утре медиите ще гръмнат. Гледах напред-назад. Бях сам на магистрала „Хемус“, малко след OMV. И тогава изведнъж усетих все едно някой натисна колата и тя спря. На 50 см отляво беше мантинелата. Междувременно в лентата за срещуположно движение се беше появило едно ауди. Което също спря. От него слязоха двама души. Пресякоха. Приближиха се. Бяха пожълтели от притеснение. Аз отворих прозореца. Питаха – гума ли спука. Аз само ги погледнах, усмихнах се, казах – явно ангелчето ме пази. Преместих колата и в същия момент по магистралата се зададоха отново коли, една след друга, една след друга. И колкото и налудничаво да звучи, в този момент нещо вътре в мен умря безвъзвратно. И аз се родих по друг начин.