Певица, актриса, глас в дублажа, съизмерим със световните стандарти артист, тя признава, че понякога е напускала или пропускала проекти, защото не търпи несправедливост. Познавам Милица Гладнишка от много години и енергията ѝ винаги е била толкова впечатляваща, че е трудно да не се усмихнеш, щом се окажеш край нея. Спомням си първия път, в който я видях и си говорихме – тя беше с шармантна рокля и от време на време просто започваше да пее. Когато ѝ се обадих за роля в късометражния ми филм преди няколко години, тя веднага каза „да“. Безкрайно талантлива, с добро сърце, готова за приключения и пълна с идеи – такава е Милица. А любовта ѝ към животните е другото, което винаги ни е свързвало много.
След като учи джаз пеене и започва музикална и актьорска кариера, сериалът „Етажна собственост“ и предаването „Като две капки вода“, където тя се класира втора, разкриват таланта и енергията ѝ пред голяма аудитория. Тя е правила спектакли, пяла е с най-големите български музиканти, обожава шармантни визии и тоалети, печелила е престижни награди и когато се появи на екран или сцена, хората не могат да останат безучастни. Музикалният проект „Лисицата и котараците“ е голямата ѝ страст заедно с Николай Воденичаров-Никеца и Иван Велчев, където тримата разказват истории и перипетии на литературни герои чрез музика. Иван е и нейната половинка в живота, с когото след години заедно най-после се решават и да творят заедно.
Сядаме да си говорим в момент, в който и двете се чувстваме малко поочукани от живота, но отново си казваме колко хубав е той и как трябва да го ценим. Разказваме си за някои несгоди и постепенно си давам сметка за женската сила, онази, която обръща планини и която наследяваме от майките и бабите си.
Израснала си в семейство на силни жени, разкажи ми за тях.
Татко беше тих, симпатичен и спокоен човек. Интересуваше се от древни митове и цивилизации, решаваше кръстословици и беше сладък фантазьор. Дори рисуваше карикатури. От него знам арията „Не си познал“, която традиционно ни пееше, когато искаше да ни намекне, че няма да получим това, което искаме. Ха-ха-ха! Баба ми, Милица, е истинско чудо на природата. Родила на 18 години, след 6 месеца губи първото си дете. Вуйчо ми Тошко умира едва 19-годишен и така баба ми губи второто си дете, а майка ми губи прекрасния си брат, който на 4-5-годишна възраст сам си изобретява камионче, което се движи с динамо…
Баба ми преживява Втората световна война, девет аборта, множество операции, заливане с киселина… Та същата тази жена построява къща, пише поезия, пее и се смее, виси под прозорците на болница „Пирогов“ или тайно се промъква в сградата само за да ми каже, че ме обича. Тази жена написа стихотворение за мен със заглавие „Живей“. Каквото и да ми се случва, аз продължавам да живея и да се смея. Защото нямам право да се оплаквам при такъв пример.
Майка ми – тромпетистката, булдозерът на фамилията, тази жена, която ни даде образование и множество професии. Която ни снабди с всички книги на света. Която ремонтираше и строеше къщи, отглеждаше зеленчуци и плодове по кризата, за да ни изхранва. Тази жена, която ни беше приятел и която си отиде в прегръдките ми с думите: „Не се тревожи, Мице, ще се оправя!“. Та тази жена беше по-смела от всички хора по света!
Сестра ми, Емилия, другият булдозер, който строи и проектира къщи, нищо че е виолистка и художничка. Тази жена, която винаги ме е подкрепяла от малка, е истински талант и верен приятел, който никога няма да те изостави. Е, биехме се като деца, но вече ни мързи. Тя ме подкрепя всеки път, по всякакъв начин, безрезервно и с много любов. Имам страхотни примери в семейството ми. Обградена съм и от силните си братовчедки, които са титани в професиите си и много слънчеви хора. Родът ни е пълен с амазонки и това ме прави толкова силна и уверена в способностите ми да творя и да оцелявам след поредното цунами!
