На 18 години човек обикновено се чувства безсмъртен и Синди не правела изключение. Била абсолютно объркано дете, което търсело себе си. Направила се на интересна и със Спаркъл в ръце и раница на гърба решила, че ще пътува на стоп накъдето ѝ видят очите. Оставила се пътят да я води и така след цели 300 километра, няколко автомобила и дори един камион двамата със Спаркъл се озовали на входа на великолепния Алгонкуин Парк, простиращ се на 8 хиляди кв. км в североизточната част на Онтарио. В парка имало реки и езера, гори и дори диви животни. Вече се мръквало, Синди се почувствала като изпаднала в беда принцеса от приказките, но решила, че утре ще му мисли, а тази нощ ще преспи в парка, пък Господ да я пази! Все още вярвала в щастливите приказки и била сигурна, че на следващия ден някак от само себе си нещата ще се оправят.

Синди и Спаркъл прекарали под открито небе в Алгонкуин Парк цели две седмици. Изпитанието си го бивало – през нощта понякога едва не се побърквала от страх, свита в собственоръчно оформената си хралупа в храстите. Присъствието на кучето я спасявало, но, от друга страна, лаят му можел и да я издаде, ако из парка се навърта някой опасен тип. Друг път усещането за свобода и волност я понасяло на крилете си и тя била най-щастливият човек на света.

Цялото преживяване приличало на много дълга медитация, още повече че било съпроводено и с почти пълен глад. През тези две седмици в горите на парка Синди най-после изплакала на глас и със сълзи мъката по родния си баща, отвращението си от втория, самотата, обвиненията към майка си, задето не ги защитила, а ги оставила да си тръгнат. В същото време разбрала колко страшно и безнадеждно е усещането да си без дом. Но заедно с това отпразнувала свободата си.

Никога повече никой нямало да може да ѝ диктува как да живее. Отшелничеството в парка си свършило работата. Години по-късно, когато е вече световна звезда, Синди ще създаде организация, подпомагаща бездомните младежи, по-специално тези с хомосексуална ориентация, които много често буквално са изхвърляни от домовете си. Ще го направи в името на сестра си Елън и в името на това свое младежко полумистично преживяване, след което животът ѝ наистина се променил. Тя избира музиката.

Успехът не идва бързо при Синди Лопър. В продължение на почти цяло десетилетие тя работи в барове и ресторанти, за да се издържа, и пее в различни банди. В разгара на 70-те да си момиче в рок банда е непрекъс-
нат екшън. Има много и евтини наркотици, всички са прегърнали лозунгите на сексуалната революция, животът кипи. Синди преминава през хипарските години не без драскотина. Забременява от едно от мимолетните си гаджета и е принудена да направи аборт и макар че случката я наранява, тя все пак осъзнава колко е важно, че има това право.

Правото на жените на аборт се превръща в една от каузите на живота ѝ. Преживява и опит за изнасилване, в който при това са замесени хора от компанията ѝ, и дори две момичета. Повечето от баровете, в които пее, са непретенциозни, направо долнопробни и с хонорарите си Синди едва успява да свърже двата края. Понякога дори гладува. Ако вярваме на автобиографичната ѝ книга A Memoir, веднъж била толкова гладна, че един приятел убил катерица, а тя я сготвила. С босилек.