…
Когато Моника Вити чува думата „бинишел“, съвсем не знае как да реагира. Тя си представя лятното им убежище да бъде уютна и много шик къща на няколко нива, с градина и френски прозорци. Антониони обаче, както винаги, решава да експериментира. Наскоро екстравагантният архитект Данте Бини бил измислил нова строителна техника – балон от специален вид пластмаса, който се покрива с бетон и чрез специален механизъм се надува, а след като бетонът се втвърди, балонът се изважда от конструкцията и в купола се изрязват прозорците и вратите. Бини нарекъл къщите, строени по този начин, на свое име – бинишел, но специално тази на Антониони и Вити получила и собствено име – La Cupola. Антониони бил абсолютно пленен от фантастичния проект на архитекта и мечтите на Моника за проста и красива традиционна постройка по никакъв начин не го умилостивили.

Веднага наредил да има две сходни сгради – по-малката за нея, по-голямата за него и за двамата. Отново ги разделял дори в мислите си за бъдещето. Моника харесвала идеята, но дълбоко в себе си усещала, че това не е къща за тях двамата, това е поредният филм, който Антониони прави. „Филм“ от бетон. И тя се чувствала дълбоко чужда на този филм. В него просто нямало място за нея.

В следващите три години, в които намирали по някой и друг месец да прекарват в полукълбовидната си вила, отношенията между двамата се влошавали все повече и повече. Той не искал обвързване, а тя почти всеки ден се питала: да остане или да си тръг-не. Все по-малко неща ги задържали заедно. Микеланджело започнал работа по следващия си филм – „Фотоувеличение“, по разказ на Хулио Кортасар, като за главната роля избрал англичанката Ванеса Редгрейв, в чиято студена аристократична красота веднага се влюбил. Напук на него Моника решила да смени рязко посоката на филмовата си кариера, да зареже всякакви сложни екзистенциални мълчания и прочие и да опита силите си в комедията. Тя започнала снимки във филма „Летящата чиния“ на Тинто Брас и в продължение на години не се обърнала нито веднъж назад. Все пак Антониони бил този, който изрекъл на глас очевидното, а именно – че трябва да се разделят. И въпреки че Моника отдавна била готова за това, дълго не можела да се съвземе след раздялата. За нея Микеланджело бил всичко – и мъж, и любовник, баща, брат, приятел, създател. В продължение на 10 години дните и нощите й били изпълнени с присъствието му или с мисълта за него. Затова и празнотата, след като си тръгва, е огромна, опустошителна, чудовищна.

Нощта

В продължение на пет или шест години Моника намира временна утеха във връзката си с оператора Карло ди Палма, който всъщност снима с Антониони „Червената пустиня“. Именно Карло е този, който я насочва към комедията, тъй като е лудо влюбен в чувството й за хумор и смелостта й да се самоиронизира. В края на 60-те и през 70-те години Моника Вити се превръща от любимка на филмовите критици и киноманите в любимка на всички италианци. Комедиите (например „Момичето с пистолета“ на Марио Моничели) я правят невероятно популярна – по начин, по който нито един филм на Антониони, колкото и да е гениален, не би могъл да го постигне.

През 1980 г. Микеланджело Антониони и Моника Вити ще се съберат отново – на снимачната площадка на филма „Мистерията Обервалд“. Този път наистина за последно. Моника вече живеела с бъдещия си съпруг, композитора и пианист Роберто Русо, а Антониони – с бъдещата си съпруга Енрика Фико. Режисьорът небрежно й споменава, че двамата с Енрика са изкарали ваканцията си в La Cupola. Моника не трепва дори. Тя отдавна се е сбогувала със странната къща, този музей на любовта.

Двамата с Роберто Русо сключват брак едва през 1995 г., след 29 години щастлив съвместен безбрачен живот, в който Моника най-после разбира какво означава наистина да живееш с някого. Роберто я спасява от самотата й. Сключват брак обаче не толкова, защото искат, а защото се налага. Вече няколко години Моника има проблеми с паметта – пропадания, бели петна, а на моменти дори пълна неадекватност. Все по-трудно си научава репликите и все по-често ги бърка. Диагнозата, която й поставят, е синдром на Алцхаймер.

В средата на 90-те години тя слиза от сцената и напуска професията, а след 2003 г. никога повече не се появява на публични събития.

През 2007 г.*, когато Микеланджело Антониони си отива на 94-годишна възраст, тя все още не е потънала окончателно в своята нощ. Новината успява да си проправи път през вече трудно проходимите лабиринти на затъмненото й съзнание. Любовта им не била от най-лесните, нито от най-щастливите, нямали брак, нито деца, нямали дори общ апартамент. Но затова пък – какво приключение!

* На 04.06. е променена сгрешената година на смъртта на Микеланджело Антониони от 1997г. на 2007г.