Моника се срещнала челно с ненавистта на майка си към театъра. Да си актриса според нея означавало да си посмешище за хората и нищо повече. Цялото семейство било против Моника и от този момент Вити винаги ще е скептична по въпроса колко е важно да имаш семейство.

Нищо обаче не можело да я спре и тя, запазвайки трагични отношенията с родителите си до пълнолетието си, се записала в аматьорска театрална школа и още ненавършила 15, направила своя дебют на сцената. Никога след това не се обърнала назад. Да бъде актриса за нея си останало единственото, което я вълнувало истински. Вълнувало я повече, отколкото да бъде жена, повече, отколкото да бъде красива или секссимвол, повече отколкото да бъде звезда. Единствено любовта успявала понякога да измести от сърцето й страстта към професията. Не задълго обаче, защото много бързо разбрала, че и от любовта трябва да има къде да избягаш.

В началото на кариерата си Вити се посвещава изцяло на театъра. Играе всичко – от гръцки трагедии до спектакли тип кабаре. Така и обаче не успява да повярва истински в себе си. Не харесва големия си италиански нос, нито голямата си италианска уста, а очите си намира за странни. Още от детството й в нея тлее неудовлетвореност, за която е убедена, че никой никога няма да може да изтрие. До срещата си с Антониони, който погледнал право в душата й, тя така и не била успяла да се измъкне от спомена за своето детство, за родителите си, за винаги потулвания недоимък. Дори когато я приемат в Националната академия за драматични изкуства, продължава да не си вярва. От лапите на собствената й неувереност успява да я изтръгне едва Микеланджело Антониони. По единствения възможен начин – с любов.

Приключението

„Бих могъл да започна от торнадото – когато го видях да идва над морската повърхност, издигащо се към висините като безкрайно висока гъба с шапка, чезнеща в облаците, извиках на оператора веднага да донесе камерите и да снима. Но Моника Вити се изплаши и тогава един от рибарите, работещи за нас, й каза, че знае как да отреже фунията, неговият баща му бил доверил преди години вълшебните думи в църквата, навръх Рождество. Действително ги произнесе и торнадото изчезна. Аз се ядосах, защото тази вихрушка беше точно онова, от което се нуждаех, за да придам загадъчност на острова.“

Историята, която разказва Микеланджело Антониони в книгата си „Снимам, следователно живея“ (ИК Колибри, 2012, превод Иво Йонков), се случва, докато той снима на сицилианския остров Лиска Бианка филма си „Приключението“ – първият от четирите си шедьовъра с участието на Моника (в три от тях тя е в главната роля, в един – в поддържаща). Някаква магия се случва тогава на Лиска Бианка, някакво древно проклятие за любов и вечност явно ги застига на онази вулканична земя. Силуетът на Вити в прочутата сцена от „Приключението“, снимана с риск за живота за част от екипа, винаги ще остане там, на ръба на скалите, на ръба на пропастта, на бурята, на отчаянието, на самотата.