На следващия ден обаче Антониони и Вити слизат във фоайето на хотела, осъзнавайки, че ще им се наложи да погледнат в очите провала си, но там ги очаква изненада – подписка в подкрепа на филма. Над 50 от най-влиятелните филмови критици, но и много кинорежисьори, начело с Роберто Роселини, са сложили името си под твърдението, че „Приключението“ на Микеланджело Антониони отваря нова страница в историята на седмото изкуство, че с него най-после модернизмът окончателно пробива в киното, че този филм за киното е онова, което са бибопът за джаза или Джаксън Полък за изобразителното изкуство, че филмът се нарежда до други все още енигматични за по-широката аудитория творби като „Хирошима, моя любов“ на Ален Рене или съвсем наскоро показания във Франция „До последен дъх“ на Жан-Люк Годар.

„Приключението“ получава Голямата награда на журито, а Антониони и Моника Вити се превръщат в истински звезди. Това, че един от най-известните режисьори в историята на киното я превръща в икона във филмите си, че я коронясва като своя кралица, дава на Моника сила и увереност, каквито никога до този момент не е изпитвала. „Повярвах в себе си, защото той повярва в мен“ – обича да казва тя.

Затъмнението

Със следващите си три филма – „Нощта“ (1961, главната роля се изпълнява от Жана Моро, а Вити е в поддържаща роля), „Затъмнението“ (1962) и „Червената пустиня“ (1964) – Антониони се превръща в най-желания от най-големите световни актьори режисьор. Всички искали да се снимат в неговите филми, разказващи истории за любовници, които никога не могат истински да се срещнат, за болезнения разрив между тялото и душата, за неосъществени копнежи и за невъзможното щастие в любовта… Истории незавършени, фрагментарни, неподвластни на всякакви схеми и правила, в които сякаш нищо не се случва, но под повърхността на това „нищо“ клокочат вулкани и се издигат айсберги, в които не е трудно да се разбиеш. И всичките герои на Антониони точно това и правят – разбиват се.

Моника ненавижда цинизма на Антониони по отношение на любовта. Годините, в които са заедно като истинска двойка, са и години на истинско мъчение за нея. Тя усеща, че в героите от своите филми Антониони влага много от себе си и че всъщност и той, подобно на тях, вярва само в омагьосването, във влюбването, не и в любовта.
Двамата живеят в отделни апартаменти, свързани със стълба – за да могат да са заедно, когато искат, но и да са разделени, когато имат нужда от самотата си. Обикновено обаче той е този, който решава кой, кога и от какво има нужда. Моника дълго време се заблуждавала, че завинаги се е спасила от патриархалните нрави на собственото си семейство и че живеела мечтания свободен и артистичен живот, но в един момент разбрала, че това е само илюзия. Дали майка й ще й казва какво да прави, някой от братята й, или Микеланджело Антониони, нямало никакво значение. Тя продължавала да бъде кукла на конци.

Във филма „Затъмнението“ героинята на Моника казва: „Мъжете са острови“. Думите пронизали актрисата право в сърцето, докато ги произнасяла.  Да, и нейният Микеланджело бил остров, напълно изолиран, самотен и в същото време – опасен, ако решиш да го приближиш, да го завладееш, да останеш с него и при него. Още тогава почувствала, подушила раздялата във въздуха. С всеки следващ филм, който правели заедно, двамата сякаш се опознавали все по-добре и се отдалечавали все повече.

Четвъртият им съвместен филм – „Червената пустиня“, разказващ за млада жена, чийто съпруг е прекалено зает с работата си, за да й обръща внимание, и това я тласка в прегръдките на друг, затвърждава усещането на Моника, че ако скоро не преминат на друг етап – брак, деца, семейство, – с връзката им е свършено. Филмът получава „Златен лъв“ на фестивала във Венеция, а скоро след това двамата заминават на неочаквана ваканция в Сардиния. Заминават, решени да спасят връзката си.

Пътуват с елегантен малък фиат кабрио, взет под наем. На практика се връщат към някои от местата, където е сниман „Червената пустиня“ – например на розовия плаж на остров Будели, част от архипелага Ла Мадалена. Още по време на снимките Антониони се сприятелява с местния земевладелец Джорджо Тицони, който ги кани на гости, след като приключат с филма. Оказва се, че точно сега Тицони купува  парче земя на Коста Парадизо – по това време пусто крайбрежно място, наричано от местните terrà niedda или „земя на нищото“, т.е. – безплодна, безполезна. По време на ваканцията домакинът завел гостите си да им покаже бъдещата си придобивка. Антониони се влюбил от пръв поглед в мястото. Моника също. Тицони нямал нищо против да им отстъпи сделката и така двамата се оказали изведнъж собственици на разкошен къс земя с гледка към морето. Решили да си построят лятна вила, в която да прекарват ваканциите си и да канят приятелите си. Не искали обаче обикновена къща. Защото нищо във връзката им не било обикновено.