Как бихте описали себе си? – пита журналист от италианския „Ла Стампа“ Моника Вити, една от иконите на италианското кино. „Ако ми опрат пистолет в главата – защото само така могат да ме принудят да се описвам – ще кажа: истинска блондинка, астигматик, страстна, истинска лакомница, истински приятел, любопитна… Ах, да, и още нещо – не се интересувам от клюки, защото забравям“ – отговаря Моника. Ние ще прибавим, че без Моника Вити е невъзможно да си представим киното на 20. век, а значи и киното въобще. Какво би било то без филмите шедьоври на маестро Микеланджело Антониони „Приключението“, „Нощта“, „Затъмнението“, „Червената пустиня“ с жената енигма Моника Вити?  

На 2 февруари 2022 г. актрисата почина на 90-годишна възраст след продължило почти 25 години бавно, но безмилостно потъване в царството на забравата вследствие на болестта на Алцхаймер. През последните 15 години от живота си Моника Вити бе спуснала плътна завеса между себе си и света.

В средата на 60-те кинорежисьорът Микеланджело Антониони поръчва на авангардния архитект Данте Бини да проектира и построи за него и неговата любовница, муза и звезда Моника Вити вила в Сардиния. Къща само за тях двамата. Любовно гнездо, което да не прилича на никое друго. Така се появява La Cupola. Вити и Антониони прекарват във футуристичната полусферична утроба на тази необикновена постройка само три лета, преди любовта им да изфиряса през несъществуващия комин. Любовта е летлива и колкото и да е екстравагантен един дом, тя все ще намери откъде да си тръгне.

През 2015 г. двама журналисти от „Ню Йорк Таймс“ посещават La Cupola и я снимат отвътре. Къщата не е реновирана, на места е започнала да се руши, но разрухата така й отива! Ето го стълбището без перила, направено от отделни каменни плочи – специално пожелано от Антониони, за да гледа как неговата Моника слиза сутрин боса. Сцена, която той обожавал, била му нещо като фетиш. Вмъквал я и във филмите си, но се чувствал като истински Господ Бог, задето имал възможност да я наблюдава и в реалността. Понякога връщал Моника отново и отново да слиза по стълбите, за да почувства и запомни всеки нюанс в изражението на лицето й, всяко движение на тялото й под ризата, която обичала да носи сутрин, след като стане от леглото, русата й коса… Русата й коса! Другият му фетиш. Истинските блондинки винаги са били голяма рядкост в Италия.

Ето ги и останките от мебелите, разкошната мазилка, просмукана от влагата, идваща от морето и покрита с плесен там, където въобще е оцеляла. Ето я и терасата с гледка към дълбокото синьо, а наоколо – истинска джунгла от скални рози, маслинови дръвчета и борове. В началото на пролетта странното куполообразно любовоубежище и до днес се изпълва с уханието на розмарина, засаден в задния двор – точно както преди повече от половин век, когато Моника Вити и Микеланджело Антониони все още са заедно и само морето, наблюдаващо ги през прозорците на вилата, знае колко невъзможно се обичат двамата и колко неизбежна е раздялата им.

Често слизали долу, до малкия уединен плаж. Антониони сядал на скалите и я гледал, докато тя плувала гола в морето. Понякога дори не я гледал, а просто затварял очи. А понякога точно в такива моменти се раждал и следващият му филм.

Някой друг някъде другаде

Много висока. Много руса. С много лунички. Така я видял Микеланджело Антониони, когато се срещнали за първи път. Търсел женски глас за озвучаване на една от актрисите в новия си филм „Викът“ (1957). Така се запознал с Моника, която си изкарвала хляба с актьорство, когато може, и с озвучаване, когато не може с актьорство. Била работила в няколко филма на Федерико Фелини. Антониони харесал много записите й, но истински се влюбил в гласа й, когато се запознали на живо. Бил неочаквано, стряскащо дрезгав глас. Когато научил, че е родом от Рим, кимнал разбиращо – римлянките се славели с такива „продрани“ гласове, ето я например Ана Маняни.

Когато Микеланджело Антониони погледнал за първи път Моника (с рождено име Мария Луиза Чечарели) в очите, той веднага видял в тях две напълно противоречащи си неща – дълбока, тъмна меланхолия и взривна веселост. Щял да използва и двете. Нито една друга актриса, която познавал, не носела с такава лекота толкова яростно противоречие в себе си. „Моника Вити бе първата истински модерна актриса от своето поколение“ – ще каже по-късно за нея режисьорът.

А всъщност Вити била истинска разбойничка още от тийнейджърските си години. Дете от дребнобуржоазно семейство, на границата на бедността, тя израснала с двама по-големи братя, на които – както повелявали традициите в патриархалното италианско семейство – им се позволявало всичко, докато тя трябвало да спазва цял куп правила за добро поведение и висок морал, че дано се омъжи правилно и своевременно се махне от главата на родителите си. Тъй като никога нямали достатъчно пари, тя износвала дрехите на братята си и винаги приличала повече на момче, отколкото на момиче, още повече че била доста висока и слаба. В един момент започнала и така да се държи – като момче. Защото разбрала, че това е единственият начин да получи някаква свобода.

Отношенията с майка й били напрегнати до скъсване и Моника се чувствала потисната, необичана и излишна. Парадоксално, но намерила изхода за бягство по време на бомбардировките през Втората световна война. Докато се криели в бомбоубежищата, Моника и по-малкият й брат импровизирали скечове, за да забавляват себе си и хората наоколо. Театърът и актьорството се оказали нейното велико спасение, защото чрез тях тя винаги можела да бъде някой друг някъде другаде.