В академията Танев е старателен, ловък и сръчен, но дългото щудиране на статични модели и архитектурни детайли бързо отегчава темпераментния младеж. Като че ли неговата стихия са улицата, кеят, тълпите от хора. Едно пътуване до средиземноморския остров Рибо заедно със семейство Реноар, където то притежава обширно имение, ускорява връзката между Танев и мадам Реноар, както и отдалечаването и скорошното скъсване с тант Жанет.

Мадам Реноар по това време е трийсет и пет годишна съпруга, родила няколко деца, отегчена от живота, но повече от мъжа си. Тя нарича Танев моят малък Никола, а той, и без това дребен до нейната почти двуметрова фигура, наистина се чувства малко момче. Това го удовлетворява напълно: богата жена, която го боготвори, осигурен живот, дълго бленувана и в крайна сметка реализирана любов. Но и това няма да трае дълго – Танев е като охранена доволна пчела, прелитаща от цвят на цвят из благоуханните градини на живота. Той ще избяга от усложняващите се отношения и отново ще тръгне на път.

В края на 1911 г. Никола Танев напуска Франция и се завръща триумфиращ в България. Ако в милионен Париж той може да смае няколко самотни фрустрирани жени, в милионна България той може да смае всеки: с прическата си, с перфектния си френски, с облеклото си, с образованието си, в крайна сметка с картините си… Само тук, на собствен терен, той ще се чувства у дома: това е страната, където може да докаже себе си и да бъде на върха.
Отново на път, в Пловдив, му се случва нещо съдбовно – запознава се с Миша, млада учителка от пловдивските села.

Експанзивен, решителен в такива моменти, още същата вечер й предлага да се омъжи за него, тя приема. Миша е на 19, а той на 23. Скоро тя е негова съпруга. Предстои им дълга и сложна връзка, в центъра на която е неговото изкуство. До средата на 40-те години прекарват по-голяма част от съвместния си живот на път.

В чужбина вниманието, което получава Танев като художник, успехите му бързо ги разглезват. В спомените си той често представя съвместния им живот като бохемски, те са пътуващи, безгрижни, незаинтересувани от битовите страни на живота, а всъщност семейство Таневи винаги са искали само едно – да бъдат буржоа: да отсядат в скъпи хотели или изрядни пансиони, да бъдат в ложите на европейските театри и опери, да бъдат приемани в аристократични салони, да ядат и пият избрана храна и напитки, да се обличат в скъпи дрехи, да се завръщат в България с нов автомобил, заради който всички да завиждат, да са в центъра на вниманието, да са успели… И това струва цяло състояние, което Танев невинаги може да си позволи.