В Лондон смятали мадам Тюсо за вещица. Шушукали, че с помощта на своите восъчни кукли тя се занимава с черна магия и заобикаляли дома й на Бейкърстрийт. Малко хора знаели за страшното минало, което тежало на раменете на суровата, винаги облечена в черно дама.

Мадам Тюсо е родена като Мари Гросхолц през 1761 г. Девет години е живяла във Версай, където е изучавала скулптура и рисуване при набожната сестра на Людвик XVI Елисавета. Когато е била на 28 години, спешно била повикана да се върне в Париж от "чичо" си Филип Курциус, признат от всички за скулптор на восъчни фигури. Мари се разделила с дворцовия живот с тъга и мрачни предчувствия. Във Версай е останал граф Ларок, тайният й любовник. Но да не послуша Курциус, не можело да става и дума: чичо й бил направил твърде много за нея.

След смъртта на баща й, загинал на война, Филип Курциус, доктор по медицина и скулптор любител, преместил своята стара любовница Ана Гросхолц заедно с общата им дъщеря в Париж. Курциус обучавал Мари от малка в изкуството на отливане на восъчни фигури. По това време фотографията все още не била открита, а да си поръчаш портрет при сносен художник не било евтино, затова восъчните фигури се ползвали с голяма популярност. Правели ги много парижки майстори, но Курциус бил най-надареният и двата му столични салона привличали много клиенти.

През 1778 г. под ръководството на Курциус Мари направила сама восъчна маска на Волтер. Два месеца след сеанса философът починал, популярността му нараснала многократно и Курциус доволно потривал ръце, предвкусвайки печалбата от продажбата на восъчните копия. А Мари се опивала от първите си успехи. Между другото, самият Людвик веднъж при посещение на техния салон изпаднал във възторг от работата на мадмоазел Гросхолц и тя скоро получила покана за обучение от сестрата на краля. Така Мари попаднала в кралския двор.

Мадам Елисавета - така всички наричали неомъжената сестра на Людвик, била самата доброта и кротост. За разлика от кралицата. За целия си престой във Версай Мари едва ли е разменила с надменната Мария-Антоанета десетина думи. Затова пък тайно съчувствала на Людвик: неугледният дебелак не умеел да откаже на никого и при всеки повод бягал за съвет при жена си. Страстта на Людвик била шлосерството: той с часове седял в работилницата си и след като изпилял поредното копие, хуквал из коридорите на двореца, за да търси одобрението на наставника си.

Веднъж Мари се сблъскала с краля, който излизал от покоите на учителя си едва ли не със сълзи на очи. Девойката събрала смелост, помолила да погледне поредния изработен от него предмет и изразила възхищението си. Оттогава между двамата се установили топли отношения.

Във Версай животът протичал в безкрайни празненства и Мари бързо привикнала към безгрижния дворцов режим. Добрата мадам Елисавета (три години по-малка от Мари) водела навсякъде със себе си своята ученичка. Включително и на баловете.

Именно на един бал младата мадмазел Гросхолц се влюбила безумно в граф Ларок. Скоро графът й предал бележка, в която я молел, когато се стъмни, да отиде в парка при фонтана. Те станали тайни любовници. Графът я наричал "моето прекрасно цвете" и много обичал да я наблюдава как работи. Твърдял, че в тези часове тя съвършено се преобразява. Ларок бил поразен от невероятната прилика на восъчните й творения с оригинала. Мари мечтаела да направи бюст на Ларок - така любимият винаги щял да бъде пред очите й. Но графът не се поддавал на уговорки, струвало му се, че във восъчните копия има нещо зловещо, което привлича смъртта. Не случайно древните римляни са използвали восъка за посмъртни маски.

Сега, пътувайки за Париж, Мари съжалявала, че няма никаква вещ за спомен от любимия. Те дори не са успели да се простят - Ларок от три седмици бил извън Версай и не било ясно кога ще се видят отново. В последно време графът често бил намръщен и дори ласките на Мари не можели да го извадят от мрачното настроение. От намеците на мадам Елисавета, по шушукането и загрижените лица на придворните Мари разбирала, че в страната се подготвя нещо лошо. По пътя от Версай към Париж тя виждала тълпи от възбудени хора и отряди въоръжени гвардейци. Отвсякъде чувала викове: "Долу монархията!" Тя пристигнала при Курциус крайно разтревожена. Едва целунал Мари, която не бил виждал от доста време, той строго й наредил да забрави Версай. "Още малко и Негово Величество ще се покланя пред теб - казал й загадъчно Курциус. - Доживяхме велики времена!" Мари объркано се взирала в "чичо" си: нима никога нямало да се върне във Версай, да види Ларок?

В Париж започнали безредици. На 14 юли паднала Бастилията. Курциус взел участие в щурма, с което страхотно се гордеел. Мари работила цяла нощ, за да достави в салона на чичо си восъчната композиция на крепостта и освободените затворници. Експозицията имала огромен успех. Именно тя помогнала да се роди митът за триумфалното превземане на Бастилията. Истината била, че "в кървавата деспотична тъмница на монархията" революционерите заварили жалка група престъпници, които не искали да излязат на свобода. Наложило се да ги изхвърлят на улицата едва ли не със сила...

Времето вървяло, а сърцето на Мари се разкъсвало от тревоги за Ларок. Един ден, минавайки по Грековския площад, тя видяла, че поставят някакво странно съоръжение. Обяснили й, че това е гилотина - машина за обезглавяване.

На 10 август 1792 г. Людвик XVI бил свален от престола и републиката била провъзгласена. Курциус забранил на Мари да напуска дома им, а самият той по цял ден се губел по безконечни събрания и митинги. Когато Мари все пак успяла да се измъкне на улицата, зрелището, което видяла, я поразило: статуите на кралете били свалени от пиедесталите и разбити, в храма, където тя често ходела на служба, подът бил изгорен, а олтарът - залят с помия. И в катедралата Парижката света Богородица стените били изписани с богохулни слова, а олтарът осквернен. Мари с ужас избягала навън и се натъкнала на дюдюкаща тълпа, разкъсваща свещенослужителя.

Оттогава Мари непрекъснато седяла в работилницата и се бояла да пристъпи прага. Една сутрин дочула неистовите крясъци на вестникарите: "Сензационно съобщение! Утре кървавият деспот Людвик XVI ще бъде обезглавен! Да живее републиката!"

Милият, неугледен Людвик! Как по детски се гордеел със своите шлосерски майстории, как мило се усмихвал... Какво щяло да стане сега с кралицата? А с мадам Елисавета? С кралските деца? Боже, къде ли е Ларок? Заедно с краля? Зад граница? При мисълта за графа сърцето на Мари замряло и тя започнала неистово да се кръсти. Защото знаела, че графът бил предан на краля и го съпровождал навсякъде.

На следващата сутрин Курциус събудил Мари: "Трябва нещо да ти кажа!" Мари сънено го погледнала. Той продължил: "Трябва да разбереш, за нас това е много важно." Започнал да говори страшни неща. Утре ще екзекутират краля. Курциус е успял да уговори главният палач Шарл-Анри Сансон да му даде главата на Людвик, после двамата с Мари ще направят посмъртна маска и мулаж. "Тази "историческа" глава, отрязана в исторически момент - шепнел Курциус, - ще струва много скъпо. И ще продължи да поскъпва..." Мари се щипела по ръката, за да повярва, че това, което чува, е истина.