„Япония е страна на сенките. Всичко се случва около нещата, не директно. Много често се очаква ти сам да се досетиш. Има един израз – „куки о йому“, което буквално означава „да прочетеш атмосферата“. Да стъпваш като котка, да следиш и опипваш настроенията в дадена среда. Избягват се директните конфликти. В Япония ти се налага да станеш детектив – какъв е човекът срещу теб, по-възрастен ли е, по-високопоставен ли е, трябва да го разгадаеш. Много се цени да не създаваш напрежение, да си вежлив. Може би тази сдържаност често води до фрустрация, но така функционира японското общество. Не толкова думите са важни, колкото очите, интонацията, жестът. Трябва да обръщаш внимание на сенките на нещата, не на самите неща.“ Самата Марги изпитва удоволствие от тази игра, защото обича да впряга сензорите си. В един момент обаче просто започва да се нуждае и от друг тип общуване – по-открито, по-директно, в което можеш да си позволиш са избухнеш.

„Японците се страхуват от директно изразените емоции – независимо дали ще им се развикаш, или ще се хвърлиш да ги прегръщаш. Когато обаче преминеш през всички кръгове, разбираш, че хората са си хора. Паснахме си много с майката на съпруга ми – Мичико-сан, моята свекърва. Тя ме прие като свое дете. Готвехме заедно, макар че сладка бобена паста не сме правили. Правихме мусака, обаче и тиквички с кисело мляко. То и аз тогава бях една готвачка! Бях много млада и много ме мързеше. Мичико-сан ставаше рано, за да се погрижи за голямата ни бяла котка, и ме будеше по няколко пъти: Хайде, Маргарита, ставай! (Избухва в смях.)

Но беше добра жена. Остана и в сърцето на Юан. Когато с мъжа ми се разделихме и ние с Юан се върнахме тук, тя дойде с една своя приятелка в България, за да ни види. С Рьо също се погаждаме, защото той е много добро момче. Просто тогава бяхме все още почти деца и двамата, трябваше още много боб... адзуки да изядем (Смях.), за да разберем как стоят нещата в живота. Разбира се, имаше много хубави неща, част от живота ми там. Специалните места само за жени, различните ресторанти, шопингът, безопасно е – можеш спокойно сама да се разхождаш вечер, честността на японците – бях си загубила портмонето и един чичо ме намери и ми го върна. Малките улички в големия град. И да, отчетливо си спомням миризмата на ряпа, която се носеше отвсякъде, на сготвена ряпа…  

Оказа се, че културните различия страшно трудно може да бъдат преодолени. За мен беше невъзможно да се държа според техните очаквания – да си стоя вкъщи, да чистя и да готвя. В Япония между другото много се уважава професията „домакиня“, но мен тогава някак ме задушаваше, затова си взех Юан и се върнах в България, което предизвика голям разрив между мен и Рьо, защото той не можеше да вижда детето си. Сега сигурно бих постъпила по друг начин… Това обаче вече е преодоляно. Рьо си има фирма, собствен бизнес, семейство.“

Познайте какво? Сиропът също леко... е, не точно загоря, но, да кажем, се карамелизира. Нищо. Така се ражда новото, нали? Отново разтваряме „Сладка бобена паста“, за да видим каква е следващата стъпка. Да, трябва да смесим сварените бобчета със сладкия сироп. Зърната трябва да се прибавят в сиропа много внимателно, за да не се намачкат, като освен това трябва да се разбърква хем достатъчно енергично, за да не загори бобът, хем достатъчно плавно, за да не се намачкат зърната. Фактът, че нашите зърна адзуки вече са преварени, значително улеснява работата ни. Разбъркваме.