Сладка бобена паста с Маргарита Укегава
... плюс дузина много яки дораяки, джаз и дъжд, аромат на японска носталгия, размисли на 25-ия етаж в Осака какво е да бъдеш японска съпруга и защо самотата може да бъде красива.
Ирина Иванова 01 May 2020
Започваме с варенето на боба адзуки. По принцип той трябва да се накисне в студена вода от предната вечер, но ние – нали сме „несериозни“ готвачи – го измиваме хубаво, заливаме го с гореща вода и когато водата заври, я изсипваме и наливаме нова. Така – три пъти. Търсим инструкции как да продължим в разтворената пред нас книга „Сладка бобена паста“ – основния ни наръчник. Откриваме следния пасаж: „...За да не се смачкат, бобчетата адзуки се разбъркват с дървена лъжица и се оставят да къкрят на ниска температура... Накрая въпреки дългото варене всяко зърно изглеждаше твърдо и опънато, без набръчквания... Тези зърна просто блестяха – всяко едно бе сварено по съвършен начин.”
В интерес на документалността нашият боб адзуки хич не блестеше, след като го сварихме. Причината бе от проста по-проста – така се заприказвахме, а абсорбаторите, вградени в готварския плот, така теглеха парата, че забравихме, че въобще има нещо на печката. С други думи – бобът се превари, но карай да върви! Така и така после ще го намачкаме, за да се получи пастата. Отново отваряме книгата, за да разберем как продължава рецептата.
Идва ред на сладкия сироп, в който после ще трябва да ври нашата бобена паста. Приготвя се от вода и кафява захар в съотношение 1:1 плюс малко мед. Водата трябва да заври и после да се прибавят сладостите, а след това внимателно да се разбърква не само докато се разтвори захарта, но и няколко минути след това, за да се сгъсти сиропът. Не трябва да се прекалява с бъркането обаче, за да не се изпари съвсем водата в сместа и да загори захарта.
Марги отива в Япония за първи път, когато е на 19. Учила е класически балет в Държавното хореографско училище, след което се е занимавала с различни видове танци в театър „4хC“, заедно с Нети, Орлин Павлов, Стефан Щерев, Иво Димчев, и участва в танцовата трупа „Огледала“. Там се влюбва в танца „Буто“ – съвременна японска форма на танцов театър и заедно с колеги, също интересуващи се от този стил, заминава за Токио. „Когато за първи път отидох в Токио, бях абсолютно неподготвена, табула раза, дори не бях чела нищо... Просто бедно българче, гринго. Ние дори кола нямахме тогава. И изведнъж попадам сред огромните небостъргачи в бизнесрайона Шинджуку! Бях като зашеметена. В същото време, когато успявах да сваля глава от върховете на небостъргачите, виждах например японка в традиционно кимоно, все едно от миналите векове, която отива да преподава например традиционни японски танци. Това е много типично за Япония – животът е пълен с контрасти, има много пластове, не е еднороден“ – разказва моята партньорка в адзуки-приключението.
И както си е зашеметена, на седмия ден от престоя си в Токио Марги се влюбва. В японец на име Рьо, по-малък от нея с една година – тоест на 18.
Красив ли беше поне? – питам я. „Неее – отговаря ми Марги през смях. – Човек не се влюбва в красотата. Занимаваше се с музика тогава, свиреше на китара, но любителски. Много силна тръпка имаше между нас, нежност и силно привличане, помете ме като ураган. А и двамата тогава бяхме страшно млади, зелени и... бедни като църковни мишки.“
Рьо (на японски означава „добър“) й подарява детска книжка с картинки, каквито тя обожава да разглежда и до днес, когато има нужда да се спаси от думите. В нея, представете си, се разказвало за котка, която се преродила 100 пъти. „И изведнъж той ми каза: „Влюбен съм в теб!“. Това се нарича „кокухаку“. Техният начин да се обяснят в любов, който много прилича на нашето ученическо от едно време: „Искаш ли да ходиш с мен?“. И за първи път изпитах такова органично чувство, обсесия дори.“
Маргарита се връща в България заедно с Рьо и тук се ражда синът им Юан. Избирането на името е дълго и сложно, а „Юан“ обединява много неща – има такава китайска династия, но, от друга страна, звучи като Йоан, пък започва с Ю, а майката на Марги се казва Юлия. Така всички са доволни. Маргарита започва да учи японистика в Софийския университет и спечелва стипендия за специализация в Япония, в престижния университет Васеда в Токио, който са завършили хора като култовия японски писател Харуки Мураками и филмовия режисьор Хорекадзу Корееда.