Артур, прероденият Денис

Артур е моето спасение, моята любов. До мен е Василиса, вече зрял човек, която много ми помага. Душите на децата ни са ни дадени за отговорно пазене до определен момент. Те за нищо не са ни длъжни.

Когато като гръм от ясно небе ти идва някаква много тежка ситуация, разбираш за какво са ти говорили учителите. Точно тогава реших да се занимавам с науката на хедонизма. Да живея в удоволствие. Да получавам удоволствие от всяка ситуация, независимо от това дали тя е със знак плюс или минус. Т.е. да имам дълбокото осъзнаване, че всичко, което се случва в живота ми, е свързано с израстването ми. Че всичко е опит. В крайна сметка всичко зависи от нас самите, от начина, по който приемаме нещата. В случая с Артур и неговия баща можех да изпадна в депресия. А аз бях щастлива от факта, че нещата се случват точно по този начин. За да ме направят по-силна.

Дълбокото желание да уча ме завладя някъде около Нова година. Напуснаха ме онази неувереност и страх, че няма да се справя. Няма значение на колко години съм, искам да уча! Като си млад, не винаги знаеш какво искаш. Предимството на възрастта ми е, че съм разбрала колко голяма е силата и влиянието на изкуството. Да усвоиш науката за хедонизма означава да инвестираш своето време и енергия само в това, което наистина обичаш. Винаги имаш избор да живееш красиво или не. Независимо от своята гениалност в бизнеса, Денис също беше човек на изкуството. Обичаше го, поддържаше творците. Имаше идея да направи Славянски културен център в Париж. Да помага на младите, у които гори огънят на творчеството. Опитвахме се...          

За името Артур – отидох да гледам филма „Крал Артур“ на Гай Ричи. През лятото, в Ринг мол, който е много близо до къщата, където последно живеехме с Денис. И като излизам от залата, осъзнавам, че ще имам син. През сълзи се зарекох да го нарека Артур. Артур Денис Ершов. През цялата си бременност по два-три часа на ден медитирах, това се отразява. Получи се пътешественик от съвсем съвсем мъничък – за да отидем при мама, сменяме два самолета. И никой от пасажерите дори не разбира, че в самолета има бебе. Роди се със секцио, след първото раждане така лекарите не ме съветваха да рискувам. Малко го кърмих, само месец, но ето – порасна моят принц. Скоро навърши годинка, на 28 юни.

Когато се роди Василиса, наехме куп бавачки. И аз дете, и тя дете. Когато се роди Артур, ситуацията е съвсем различна. Осъзнах, че деца трябва да раждаш не тогава, когато ти казват, че ти е време, а когато си напълно готов. Когато имаш желание и човек, с когото да го направиш. Според мен има жени, които въобще не бива да раждат деца. Те не ги искат, а го правят под натиска на системата. Като се разхождам сега по парковете, веднага разбирам дали едно дете е желано или не. И ми става тъжно. Като виждам едни такива майки намръщени и затормозени, а децата им – техни копия. Такива мънички, а вече пречупени.

С възрастта се чувствам все по-щастлива, разбрала, че с живота трябва да се отнасям по-спокойно. И по-простичко. Човек трябва да е готов за всичко и когато му дойде времето, да прави своя правилен избор. Когато се появи силата му. Да не си измисля несъществуващи проблеми. Да не чака да умре някой негов близък.