На третата година след сватбата забременях. Първо обаче спрях да пътувам и да се занимавам с моделстване. Дори дестинацията САЩ беше вече напълно затворена за мен. Остана ми Европа, имахме жилище във Виена. Ремонтирахме жилището си в Париж, ходех до Милано да проследя как се изпълнява поръчката за нови мебели. През лятото обичах да съм в Санкт Петербург, който дели в сърцето ми място редом с Париж. Най-спокойна се чувствах в Поморие, където мъжът ми имаше балнеохотел – там освен за лечебни процедури с кал ми оставаше и много време за четене.

Разликата ни с Денис беше 15 години. В негово лице аз очевидно подсъзнателно съм търсела отново бащата, който като дете не съм имала. Наложи ми се да порасна през първите две години от брака ни. Да се осъзная като жена, а не като дете. И аз просто съм търсила мъж-баща. Който ще ме прегръща, защитава. Такава беше първата ми връзка, така беше и с Денис.

Сега разбирам, че на него също му е била нужна жена-майка. И в отношенията си един към друг и двамата сме се държали като деца. Той, разбира се, беше по-мъдър. И ме обичаше безгранично. Аз се държах като едно разглезено дете. И по тази причина не смятах, че съм готова да имам деца. Макар че когато забременях с Василиса на 25 години, мама, която е акушер гинеколог, каза, че ще раждам на стари години.

Всичко, което се случва с нас, сами си го причиняваме. Не можем да виним никого другиго. Така че аз сама съм виновна за това, което се случи с нас с Денис, между нас. Аз не видях, аз не почувствах. Не ми стигаше знание, търпение, съзнание. И за съжаление в живота трябва да се случат такива сериозни обрати, за да получиш прозрение свише. Да осъзнаеш какво не си видял и с какво си се разминал. Представяш ли си каква глупава и детинска беше реакцията ми да се разсърдя на Денис за това, че не иска да се лекува? Вместо мъдро и по женски да го поведа плавно в друга посока, аз стоях в средата на стаята и тропах с крак. Това не беше реакция на зряла жена. А на 10-годишно дете. Денис се обиди. И до нищо добро не доведе всичко това.

В глобалното информационно поле

Но аз вярвам в безсмъртието на душата. Имах случай, който ме убеди в това. Беше през 2003 година в Париж. След сватбата бяхме там да приберем някои неща от жилището, обявено за продан. Тръгнахме да си купуваме шампанско. И така се надегустирах! Денис беше в хола, аз трябваше нещо да взема от кухнята. И попаднах в плен на такава агресия, че разбих стъклото. Даже не ми мина през главата, че мога сериозно да се нараня. Стъклото сряза вената и сухожилието ми в сгъвката на лакътя на дясната ми ръка, досега имам грамаден белег. И виждам аз как с всеки удар на сърцето ми от раната избликва на фонтан кръв. За няма и две минути цялата бях в кръв. Появих се пред Денис, който попита с ужас какво се е случило. Загърна ме в дрехата си и виждайки над себе си дългите му коси, тихичко загубих съзнание.