Дубравка Угрешич: Измерваме времето с BG - before Google

Голямата писателка Дубравка Угрешич стана доктор хонорис кауза на Софийския университет.

25 октомври 2019

Голямата писателка Дубравка Угрешич (ударенията са на първите срички на имената й) стана доктор хонорис кауза на Софийския университет. В аулата на Университета нейната реч беше на български – майката на Дубравка Угрешич е от Варна.

Писателката, която е родена и отрасла в Хърватия, си спомня как в детството й подигравателно са я наричали "бугарица". Така на 5 години станах дисидент, каза Угрешич в камерната зала на Младежкия театър по-късно същия ден по време на премиерата на последната й книга «Лисица» (ИК "Колибри", превод Русанка Ляпова).

Предоставяме ви текста на речта й, произнесена в аулата на СУ и публикувана на университетския сайт www.uni-sofia.bg.

Почитателите на Дубравка Угрешич познават този начин на разказване – смесица от лични спомени и емоции и безпощадни с дълбочината си размисли за днешните хора и времена, подплатени с нагарчащ хумор. Дубравка Угрешич, като повечето мъдри хора, говори Urbi et Orbi – започва от себе си и стига до света.

Слово на Дубравка Угрешич по повод удостояването й с почетното звание „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет
"Бонбони Сорбона или моите университети"

1.

На двайсетгодишна възраст в 1946 г. майка ми се втурнала от Варна към Югославия. Мама взела със себе си книги, малко дрехи и дребни ябълки, които хрупала при многочасовото пътуване с влак от Варна до София и от София към Загреб. Описанието на пътуването си мама е събрала само в едно изречение: Всичко беше разрушено!.

В следвоенното ми детство, лишено от играчки, книгите на мама ми послужиха като играчки. Прелистването и драскането с молив по белите полета бяха най-ранното ми детско забавление. Баща ми донесъл на мама в родилния дом книга. Книгата се казвала Майка, а писателят, който я е написал – Максим Горки.

Моето образование започна с майка ми, скромният образователен пакет се състоеше от холивудски филми (поне веднъж седмично мама ме влачеше в малкото местно кино) и нейните книги. С тръгването на училище пакетът стана по-голям, а желанието за учене бе подкрепено от идеологическата пропаганда на времето – със социалистическите лозунги, които твърдяха, че „знанието е сила”, с легендите за вождовете на комунизма, които непрекъснато се учели, и с портретите им. На тях вождовете бяха с очила на носа и библиотеки зад гърба. Носеха се легенди за Тито, който свирел на пиано, и за неговите съратници: за Моша Пияде, който говорел девет езика, следвал живопис в Мюнхен и Париж; за Коча Попович, който е бил сюрреалист и следвал философия в Сорбоната в Париж... Той е следвал в Сорбоната!!! – повтаряше мама в почти религиозен захлас. Сорбоната бе дума, която премятах в устата си като твърд зелен ментов бонбон, но дълго я изговарях погрешно: Соброната. В легендите за образованието мама „пробута” и своя баща, който е бил железничар по професия и комунист по убеждение. По думите на мама, дядо много четял и бил мълчалив. Изглежда на нея й харесваха начетени и мълчаливи мъже. Баща ми също беше мълчаливец. Шарл Боайе от прочутия филм Газовата светлина не беше следвал в Сорбоната и не беше мълчалив, но въпреки тези недостатъци й харесваше. В края на краищата, светът не беше идеално място - мама добре го знаеше, но можеше да стане по-добър благодарение преди всичко на знанието, образованието и изкуството. Така някак си го представяше мама. Така си го представях и аз.

2.

Една снимка в югославските вестници от 1955 година, на която плешив мъж с шкембе и чип нос подава ръка на Тито, развълнува майка ми. Тя беше сигнал, че враждата между страните от Източния блок и Югославия е приключена и след цели десет години на изолация на Югославия мама най-сетне ще може да посети родителите си и аз ще се запозная с дядо и баба. По време на това първо посещение ще науча български и бързо ще го забравя. Впрочем, случваше се децата от махалата да ми подмятат: „Бугарица! Бугарица!” По-късно щях да разбера, че страхът от изключване от обществото е един от най-големите човешки страхове. Подобен страх засяга и животинските видове, живеещи на стада.

3.

През 1968 година записах Компаративистика във Философския факултет в Загреб като първа специалност и по-скоро поради административно недоразумение, отколкото по собствено решение – руски език и литература. По онова време следването на руски език и литература не беше популярно, записваха го „лузъри”. Дори самата дума руски звучеше като стигма, като доброволно изолиране от интелектуалната общност.

4.

Ах, блажени студентски години! Помня времето на следването с опиянението от ученето и културното идолопоклоничество, което деляхме между каноничните и съвременните национални писатели (по-късно щях да забележа, че всички са мъже), между световните литературни звезди и новите художествени тенденции. Феномените на кича и булевардните четива пъргаво кръжаха в литературно-теоретичния речник на времето, а после просто изчезнаха, на което никой не придаваше особено значение. По-късно щях да науча, че нещата в културата изчезват, променят се, променят се и арбитрите на вкуса, самият вкус и литературните моди. Артикулацията на културата по време на моето студентство беше по-жива от всякога, редуваха се литературно-теоретични школи, постмодернизъм, феминизъм, постколониализъм. Краткотрайни моди като камп например, достигаха до нас дори преди теоретичната им артикулация. Прекарвахме часове наред в кината и кинотеките, гледайки филмите на Куросава и Бергман, на Тарковски, Годар и Фелини, без да подозираме, че бавният, изтънчен европейски стил напълно ще заличи съблазнителната скорост и блясък на

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР