7.

Макар да имам дом, последния четвърт век от живота си прекарах като номад. И не ми е съвсем ясно дали светът се обърна с главата надолу, или винаги е бил такъв. Не зная как се случи лошото изведнъж да стане добро, лъжата – истина, а истината – лъжа. В глобалния човешки ход се повреди сигналната система. Навлязохме в нова епоха. Историческото време се измерва с BG (before Google) и след това. Дали обаче станахме и нови хора?

Казват, че интернет е влязъл в масова употреба през 1992 година. Времето на живота ни after Google е твърде кратко. И все пак сякаш memory card на всички ни е изтрита. Кой все още помни, че отдавна, преди дигиталното ни битие, са съществували домашни телефони и телефонни кабини, пишещи машини, вестници, книги... Навлязохме в дигиталното време, поддадохме се на магията на дигиталните играчки, живеем в „екстремно настояще”, което не сме в състояние да следваме.

Развихме апетит за лотос, станахме lotus-eaters, лотофаги, хората, на които е налетял Одисей със своята дружина. Ходим, вперили погледи в екраните на своите телефони, живеем в културата на компромиса и консенсуса, всички се съгласяваме с всички. За да си купим първи нова версия на Айфон, сме готови да чакаме по цяла нощ на опашка пред магазина, не е ли така? Но и за да си купим първи романа на любимия ни писател, сме готови да чакаме цяла нощ пред книжарницата, не е ли така?

Философът Бърнард Стиглер е един от съвременните мислители, който смята, че масовият перцепционен опит в днешната култура е резултат от консумацията на филмите, телевизията, попмузиката, видеоклиповете, че всичко е довело до масова синхронизация на съзнанието и паметта, тоест до загуба на индивидуалност и креативност в създаването на култура.

Неотдавна почти цялото земно кълбо – филмови режисьори, политици, звезди и обикновени хора – участваха в акция, наречена Ice Bucket Challenge. Филмовият режисьор, който пръв започна акцията с изливането на студена вода върху собствената си глава, искаше да обърне внимание на световната общественост върху рядка болест. В хода на разпростирането на Ice Bucket

Challenge-еуфорията мнозина съвсем забравиха защо така ревностно и радостно се поливат с вода.

В своето есе Културата Кариоке се опитах да напипам пулса на културата, в която сме участници, творци и консуматори. Твърде амбициозен опит. Защото светът се променя, културата, която създаваме и живеем, се променя. Съвсем наскоро открих нова метафора (болестта като метафора!), с помощта на която търся този прословут пулс, макар да съзнавам колко непосилна е задачата, която съм си поставила.

Специфичното състояние, наречено resignation syndrome е забелязано за първи път в Швеция, където от 2003 до 2005 година са регистрирани четиристотин случая, То се появява при децата на бежанските семейства с неустановен статут. Това са семейства, които прекарват по няколко години в страната домакин или в бежански лагери в очакване на документи и в постоянен страх от депортиране. Някои от децата показват признаци на resignation syndrome, отказват да се хранят, да се движат, да общуват с околните и постепенно изпадат в кома. Те са като попивателни, попиват стреса на своите родители и за да се защитят - хибернират. Лекарите описват състоянието като депресивна девитализация. Шведският пример не е единствен. Подобни случаи са открити в лагера за австралийските бежанци на тихоокеанския остров Науру. Напълно възможно е реакцията на тези деца към стреса и безсилието да има далеч по-широки размери, но за нея се предпочита да се мълчи...

Децата са нашето бъдеще е слоган, абсолютно изтъркан от употреба. Децата са нашето бъдеще, защото в тях проектираме всички свои страхове. А страховете идват от заобикалящата ни действителност. През последните двайсетина години европейският пейзаж е осеян с голямо количество пречупени кръстове, метални прегради, граници и стени. А що се отнася до синдрома на резигнация, казват, че за първи път бил забелязан в нацистките концлагери, но никога не е назован и идентифициран.

8.

И накрая, позволете ми да благодаря на всички за голямата чест. Благодаря на Университета „Свети Климент Охридски”, на Катедрата по славянски литератури и на Катедрата по теория на литературата, на онези, които са ме предложили за високото звание, на онези, които организираха идването ми, на моите български преводачи и издатели, които направиха моите книги достъпни за българската читателска публика. Тази награда ме трогна дълбоко. Чувствам, сякаш приемам високата чест вместо моята майка, все едно съм нейна пълномощничка. Защото в своята наивна и непоколебима

вяра, че светът може би не е идеално място, но може да стане по-добър благодарение преди всичко на знанието, образованието и изкуството, заслужава тази чест повече от мен.