Голямата писателка Дубравка Угрешич (ударенията са на първите срички на имената й) стана доктор хонорис кауза на Софийския университет. В аулата на Университета нейната реч беше на български – майката на Дубравка Угрешич е от Варна.

Писателката, която е родена и отрасла в Хърватия, си спомня как в детството й подигравателно са я наричали "бугарица". Така на 5 години станах дисидент, каза Угрешич в камерната зала на Младежкия театър по-късно същия ден по време на премиерата на последната й книга «Лисица» (ИК "Колибри", превод Русанка Ляпова).

Предоставяме ви текста на речта й, произнесена в аулата на СУ и публикувана на университетския сайт www.uni-sofia.bg.

Почитателите на Дубравка Угрешич познават този начин на разказване – смесица от лични спомени и емоции и безпощадни с дълбочината си размисли за днешните хора и времена, подплатени с нагарчащ хумор. Дубравка Угрешич, като повечето мъдри хора, говори Urbi et Orbi – започва от себе си и стига до света.

Слово на Дубравка Угрешич по повод удостояването й с почетното звание „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет
"Бонбони Сорбона или моите университети"

1.

На двайсетгодишна възраст в 1946 г. майка ми се втурнала от Варна към Югославия. Мама взела със себе си книги, малко дрехи и дребни ябълки, които хрупала при многочасовото пътуване с влак от Варна до София и от София към Загреб. Описанието на пътуването си мама е събрала само в едно изречение: Всичко беше разрушено!.

В следвоенното ми детство, лишено от играчки, книгите на мама ми послужиха като играчки. Прелистването и драскането с молив по белите полета бяха най-ранното ми детско забавление. Баща ми донесъл на мама в родилния дом книга. Книгата се казвала Майка, а писателят, който я е написал – Максим Горки.

Моето образование започна с майка ми, скромният образователен пакет се състоеше от холивудски филми (поне веднъж седмично мама ме влачеше в малкото местно кино) и нейните книги. С тръгването на училище пакетът стана по-голям, а желанието за учене бе подкрепено от идеологическата пропаганда на времето – със социалистическите лозунги, които твърдяха, че „знанието е сила”, с легендите за вождовете на комунизма, които непрекъснато се учели, и с портретите им. На тях вождовете бяха с очила на носа и библиотеки зад гърба. Носеха се легенди за Тито, който свирел на пиано, и за неговите съратници: за Моша Пияде, който говорел девет езика, следвал живопис в Мюнхен и Париж; за Коча Попович, който е бил сюрреалист и следвал философия в Сорбоната в Париж... Той е следвал в Сорбоната!!! – повтаряше мама в почти религиозен захлас. Сорбоната бе дума, която премятах в устата си като твърд зелен ментов бонбон, но дълго я изговарях погрешно: Соброната. В легендите за образованието мама „пробута” и своя баща, който е бил железничар по професия и комунист по убеждение. По думите на мама, дядо много четял и бил мълчалив. Изглежда на нея й харесваха начетени и мълчаливи мъже. Баща ми също беше мълчаливец. Шарл Боайе от прочутия филм Газовата светлина не беше следвал в Сорбоната и не беше мълчалив, но въпреки тези недостатъци й харесваше. В края на краищата, светът не беше идеално място - мама добре го знаеше, но можеше да стане по-добър благодарение преди всичко на знанието, образованието и изкуството. Така някак си го представяше мама. Така си го представях и аз.

2.

Една снимка в югославските вестници от 1955 година, на която плешив мъж с шкембе и чип нос подава ръка на Тито, развълнува майка ми. Тя беше сигнал, че враждата между страните от Източния блок и Югославия е приключена и след цели десет години на изолация на Югославия мама най-сетне ще може да посети родителите си и аз ще се запозная с дядо и баба. По време на това първо посещение ще науча български и бързо ще го забравя. Впрочем, случваше се децата от махалата да ми подмятат: „Бугарица! Бугарица!” По-късно щях да разбера, че страхът от изключване от обществото е един от най-големите човешки страхове. Подобен страх засяга и животинските видове, живеещи на стада.

3.

През 1968 година записах Компаративистика във Философския факултет в Загреб като първа специалност и по-скоро поради административно недоразумение, отколкото по собствено решение – руски език и литература. По онова време следването на руски език и литература не беше популярно, записваха го „лузъри”. Дори самата дума руски звучеше като стигма, като доброволно изолиране от интелектуалната общност.

4.

Ах, блажени студентски години! Помня времето на следването с опиянението от ученето и културното идолопоклоничество, което деляхме между каноничните и съвременните национални писатели (по-късно щях да забележа, че всички са мъже), между световните литературни звезди и новите художествени тенденции. Феномените на кича и булевардните четива пъргаво кръжаха в литературно-теоретичния речник на времето, а после просто изчезнаха, на което никой не придаваше особено значение. По-късно щях да науча, че нещата в културата изчезват, променят се, променят се и арбитрите на вкуса, самият вкус и литературните моди. Артикулацията на културата по време на моето студентство беше по-жива от всякога, редуваха се литературно-теоретични школи, постмодернизъм, феминизъм, постколониализъм. Краткотрайни моди като камп например, достигаха до нас дори преди теоретичната им артикулация. Прекарвахме часове наред в кината и кинотеките, гледайки филмите на Куросава и Бергман, на Тарковски, Годар и Фелини, без да подозираме, че бавният, изтънчен европейски стил напълно ще заличи съблазнителната скорост и блясък на