С неоспоримото си чувство за хумор Дубравка Угрешич е способна да напише: „Моят приятел Ненад ме покани да се разходим в парка. Този парк е страшно малък, затова върви бавно, та да ни стигне, каза той.“ И в същото време да се разгневи, когато някой я нарече хърватска писателка. Родена в бивша Югославия в семейството на хърватин и българка от Бургас, отраснала в Загреб и живееща в момента в Холандия, тя казва за себе си, че не принадлежи нито на холандската литература, нито на хърватската, а на самата себе си. Книгата й „Баба Яга снесла яйце“ е забавна смесица от фолклор, пътепис (до Варна, където е отрасла майка й), феминизъм и рушене на табута – Угрешич пише по недолюбваната от нашата цивилизация на вечната младост тема за остаряването, и го прави умно, забавно, брилянтно.

Откъс от „Баба Яга снесла яйце“, преведена на български от Русанка Ляпова и издадена от ИК „Панорама“.

Хайде да си представим жените (които са само половината, при това пренебрегваната половина на човечеството), тези Баби Яги (защо да не ги наречем и така?), как изваждат мечовете изпод възглавниците си и тръгват да искат сметка?! За всеки шамар, за всяко насилие, за всяка обида, за всяка рана, за всяко заплюване в лицето.

Да си представим как от пепелта се възправят всички изгорени индийски невести и вдовици и поемат по света с гол меч в ръка?! Да си представим всички невидими жени, които надзъртат през дантелените решетки на своите платнени бурки-бункери, тези, които прикриват дори устата си, като говорят, ядат и целуват (защото ах, устата е толкова нечиста, в нея влиза и излиза какво ли не). Да си представим милионната армия от „луди“, бездомни, просякини; жени, чиито лица са обгорени с киселина, защото с незабуления си вид са осквернили самозваните праведници-мъже; жени, чийто живот е изцяло във властта на техните съпрузи, бащи и братя; замеряни с камъни жени, оцелели след линча или издъхнали в ръцете на озверялата мъжка тълпа. Да си представим сега как всички те запретват поли и грабват меча... Как изваждат меча си милионите проститутки от цял свят, бели, жълти, черни робини, препродавани на пазарите за човешка плът, робини, които са изнасилвани, пребивани и обезправени, а на техните господари, виж ти!, никой не може да стори нищо... Как прииждат стотиците хиляди момиченца, заразени със СПИН, жертви на умопобъркани и педофили, но и на своите законни съпрузи и бащи, как идват и те... как въстават африканските жени с вратове, оковани в метални обръчи; жените с отрязани клитори и зашити вагини, както и жените със силиконови гърди и устни, със своите ботокс лица и клонирани усмивки; да въстанат и онези гладни жени, които раждат гладни деца... Как се надигат за мъст милионите жени, които се кланят на мъжките богове и на техните земни представители – безсрамни старчоци с пурпурни, бели, зланти и черни шапчици на глевите, с тиари, барети, куфии, камаури, килимявки, фесове и тюрбани, тези символични заместители на пениса, тези „антени“, с чиято помощ общуват безпрепятствено със своите богове... Как всичките тези жени вместо в църквите, джамиите, храмовете и светилищата, които и без това никога не са били техни, тръгват да търсят своя храм, храма на Златната баба, след като не могат без храмове... И спират да се кланят на мъже с кървясали очи, причинили смъртта на милиони и продължаващи да избиват... Защото именно те оставят след себе си купчини от човешки черепи, а после затъпялото човешко въображение ги окачва на стобора на самотната старица, която живее в края на гората...