Време е да забравим small talk клишетата за времето и да полагаме усилия за хубаво начало на всеки наш разговор, както писателите правят с първото изречение на книгите си.

Все още не съм измислил последното изречение на тази статия, затова започвам да пиша за важността на първото.

Ше кажете – клише e, но първите преживявания имат особен лиричен заряд. Само помислете за онзи първи път, когато сте опитали наистина вкусна смокиня или портокал, които сами сте откъснали (откраднали, естествено) от съседен двор или докато сте пътували по непознат път, за първи път. В личната ми папка с преживявания „пър-ви път“ обаче стоят и първите редове в някои литературни произведения. Защото, нека си признаем, когато купим книга, четем първото и последното изречение. Само по едно изречение, за да не се развали удоволствието от цялата книга, но те са важни.
Доброто начало задвижва цялата вселена и задава ритъма на историята. Вижте моето първо изречение тук – веднага насочва погледа към последното, нали? 

Литературният свят, очаквано, е пълен с шедьоври, които започват с шут. Както и да ги подхванем – по азбучен ред или онова, което ни хрумва първо, все няма да сбъркаме. Впрочем този критерий е добър. Първо по азбучен ред. Прочетете например това първо изречение от „Анна Каренина“, написано на 29 март 1873 година: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно е нещастно посвоему“. Второто изречение тук е: „В къщата на Облонски всичко се обърка“, и то няма как да бъде първо, съгласете се. 

Другите две книги, които първосигнално ми идват наум, когато става дума за началото, са „Старецът и морето“ и „Любов по време на холера“. Да започнем с Хемингуей: „Той беше старец, който ходеше за риба сам с малка лодка в Гълфстрийм, и ето вече осемдесет и четири дни излизаше, без да улови нищо“. Две стегнато формулирани независими цялости, които характеризират всичко, което свързваме с Хемингуей. Ако щете, тук има и икономия на езика, непосредственост на преживяването, символен характер, достатъчно ясно значение на нюансите. Първото изречение служи като своеобразно огледало на цялата история. То залага онова напрежение, присъщо на всеки добър разказ за риболов, но с една важна разлика – тук всеки детайл е натоварен с голяма тежест. Самият факт, че някой е сам в морето и не се предава след почти три месеца, ни вкарва директно във всичко, което Хемингуей иска да покаже.

Да видим „Любов по време на холера“: „Беше неизбежно: мирисът на горчиви бадеми винаги му напомняше съдбата на невъзможната любов“. Обаче, като говорим за Маркес, прочетете и това, този път от „Сто години самота“: „Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен предиобед, когато баща му го заведе да види леда“. Не е ли невероятно? Тук имаме всичко, имаме настояще, имаме минало, имаме бъдеще, вплетени в едно-единствено изречение, което е нищо друго, освен истинска демонстрация на дързост и писателски гений. Някои казват, че този първи ред на Маркес е безспорен фаворит сред първите изречения.Само помислете за фразата „много години по-късно“, която маркира точката, от която се говори (настоящето), но ни запраща в бъдещето.

Всяко първо изречение, всяка първа фраза е изящно романтична, или поне следва да бъде такава дори в нашите ежедневни срещи. Скучното „ох, днес май ще вали“ и подобни „small talk“ шедьоври следва да бъдат забравени и малко усилие би превърнало всеки разговор в преживяване. Искрата на ефекта от силното първо изречение може да пламне както между кориците на книгата, така и в действителността. Великото начало притежава онази магнетична сила, от която няма отърваване. И поражда онзи глад, който те кара да искаш да разбереш какво следва. Както някой беше казал – ако в живота съществува любов от пръв поглед, то в литературата това е любов от първото изречение. И май наистина е хубаво да забравим за досадните small talk фрази за дъжда или слънцето и да потърсим начала на нашите разговори, които са извън времето, за да останат запомнени във времето.