Eдин мъж е разказан през спомените и сърцата на трите най-важни жени в живота му – майка, съпруга и дъщеря, в новия роман на Мария Касимова-Моасе „Око“. Семейната сага започва в Истанбул от времето на последната световна война, преминава през Бургас, София и тоталитарния режим, за да стигне до прехода след 1989 година. Свикнахме Мария да ни разсмива с искрящия хумор на поредицата за Шато Лакрот и скритите капани на един българо-френски брак, но тук тя се връща към историята, започнала с романа ѝ „Балканска рапсодия“ и драматичните автобиографични емоции.  

С любезното съдействие на издателство „Сиела“ ви предлагаме откъс от „Око“, в който Сева, съпругата, размишлява за остаряването на/и любовта. И го прави с цялата безпощадна искреност и човещина, с които разпознаваме Мария Касимова-Моасе.

„Дали ще можеш да ме понесеш стара? 

Аз мога тебе. 

Предполагам, че веждите ти ще пораснат още, а ти в някакъв момент ще забравяш да ги подстригваш. Тогава аз ще го правя. Лекичко, с ножичка с обли връхчета. Ще ми имаш доверие. Ще ти правя забележки, ако си тътриш чехлите. Ти ще спираш да ги тътриш за пет крачки и на шестата пак ще. Мога да ти гледам гърба винаги, дори и да го виждам как се свива. По-малко ще е от моя. Старостта жали мъжете, защото знае, че те не могат лесно да я понесат. Затова състарява жените повече. А ти ще хъркаш и аз ще се смея. Може би. Ще ти свиркам с уста, а после ще те оставям. Ще ми е важно, че дишаш. Ще ми е хубаво да те слушам как се щураш в банята и все повече неща не си намираш. Ще ти се радвам на бръчиците, толкова ти отиват и без това. Със сигурност за някакви неща ще ти се поскарвам, ама ти няма да ми обръщаш внимание. Ще те завивам, когато си легнеш на обед – ти и без това никога не се завиваш, а колко ти говоря, че с вестник да е, ама спящ човек трябва да е завит. Не знам дали ще е тъжно. Старостта ме кара да мисля отвъд нея. За оставащото време като за най-ценното. Нали не знаем утре дали и изобщо… Да, кафето ще ти го забранявам. Не че сега пиеш много, но аз сигурно ще се фокусирам върху кафето, за да имам в какво да се фокусирам и да оставя тая старост да се справя сама със себе си. Мисля, че няма да си говорим за нея. 

Мислиш ли, че ще носим бастуни? Ще забравяме ли разни важни неща? Ще се губим ли? И като се загубим, как ще се намираме?... Може би да си вържем по едно зелено кончѐ на китката, по него да се познаваме и да се търсим. Защото не мога да си позволя да те загубя. 
Кога ще е последният ден, в който ще правим любов? И как ще бъде? Дали старите ни кожи ще се хвърлят една в друга, за да се претопят в нещо общо, или ще сме две клети старчета, които се опитват да се включат отново в световния любовен ритъм? Отпада ли се от него, като спреш да търсиш тялото на другия и престанеш да бъдеш тялото, което той търси? Как така идва по-следното? Кое е онова, което го прави да е последно? Ще мога ли да те целувам още, или ще е само по челото, по слепоочието. Даже не по върха на носа. 

Може би пръстените ни няма да ни стават. Не че ти носиш някакви, ама моите ще застанат зад кокалчетата ми и няма да искат да мръднат оттам повече. Малките висулки на герданчетата ми ще запират в гънките на деколтето ми. Ти сигурно ще ги оправяш с ръка, а аз ще се притеснявам вътрешно, но дума няма да ти казвам, и така ще се правим, че старостта не съществува. Или че съществува, но не и за нас. 

Не бях помислила как ще я споделим. Защо хората смятат, че е много красиво да кажеш на някого: „Искам да остарявам с теб!“? Изобщо не е красиво, изпитание е.“