американските културни продукти. Операта и класическият балет бяха прогонени в трюма на символичния „кораб на съвременността”, тоест под покривите на закриляната национална култура. Но от палубата също така изчезнаха и интелектуалните гурута на моите студентски години – Фройд, Фром, Маркузе, Адорно, Маршал Маклухан, и бяха заменени с нови. Филмът на Франсоа Трюфо 451 градуса по Фаренхайт, заснет по романа на Рей Бредбъри, щеше да стане един от култовите културни топоси на времето. Без да знаем какво ни очаква в бъдеще, тълкувахме филма като мрачна картина на тоталитарния комунистически режим, въпреки че фашисткият – съдейки по пепелта и хапчетата на самозабравата – беше по-продуктивен. И напразно добрият стар Бредбъри повтаряше, че неговият роман е израз на страха пред бъдещето, в което хората ще бъдат поробени от картините, невежеството, успокоителните и моралното безразличие. Никой не го чу.

5.

След завършване на университета продължих академичния си живот в същия факултет, в Института по литературознание. Това беше време, белязано със знака на удоволствието от литературата и защитата на нейната автономност. Автономността на литературата беше идеологическо-естетическа мантра на времето, с нея обилно ни тъпчеха главите нашите учители. След падането на Берлинската стена и скоро след това – разпада на Югославия учителите, които най-гръмогласно проповядваха автономност на литературата и изкуството, на бърза ръка предложиха интелектуалните си услуги и подкрепа на новите власти, сърбите – на сръбските, хърватите – на хърватските. Това бяха хора, които тутакси застанаха в защита на уж застрашените национални литературни ценности, застъпиха се за разделянето на езика и литературите по кръвни групи, за въвеждане на цензура, която скоро се оказа по-брутална, по-глупава и по-тесногръда от комунистическата. Това бяха хора, които със скоростта на термити заграбваха министерства и други важни места, проповядваха прочистване на библиотеките (от сръбски, югославски и комунистически автори). Това бяха хора, които искаха да се узакони правилото само „чисти хървати” да могат да преподават хърватска литература в средните училища. Университетите бездруго бяха светкавично „прочистени”. Това бяха хора, които реабилитираха треторазрядните усташки писатели от времето на Анте Павелич, хора, които наскоро одобриха изучаването на усташката литература във Философския факултет в Загреб в рамките на хърватска филология, хора, които ревизираха хърватската история, които определяха какво ще четат хърватските, сръбските, босненските и черногорските деца, а какво няма да четат.

6.

По-късно щеше да ми мине през ума, че онова подмятане „Бугарица! Бугарица!” в най-ранното ми детство, както и административната грешка, заради която следвах руска литература, нареждайки се така сред „лузърите”, са били формиращи. В някакъв по-дълбок смисъл годините на оформянето ми като личност започнаха със символичната 1989 и падането на Стената, съответно с палиндромната 1991 и разпадането на Югославия, и с 1993, когато напуснах Хърватия. Поех по света с нищожен капитал от няколко книги, на възраст, в която по-мъдрите хора вече кроят планове за пенсия. Това беше интензивен, формиращ курс, това бяха „моите университети”. Сдобих с рядкото знание за човешката природа и страха, макар че щях да бъда по-щастлива, ако то ми бе спестено. Моите бивши професори, академици, колегите писатели, журналисти, така наречената „интелигенция” се преобразиха за една нощ в някакви други хора. Бивши комунисти се превърнаха в антикомунисти, атеисти – във вярващи, разумни дотогава люде – в стръвни националисти, психиатри – в убийци, писатели – в слуги на новите режими. Впрочем, всичко това го бяхме научили от книги като „Поробеният разум“ на Чеслав Милош, но междувременно го бяхме забравили. Страхът от изключване се превърна в алиби за съучастие в масови убийства, в опожаряване на десетки хиляди къщи (сръбски в Хърватия), в плячкосване, грабеж, кражби, палене на книги, унищожаване на културно наследство и фабрикуване на лъжи. Осъзнавайки, че съществува само съгласие и несъгласие, излизане от кръга и оставане в него, съпротива и приспособяване, съучастие и отказ от сътрудничество, подадох молба за напускане на Философския факултет в Загреб и с репутацията на враг на народа, предателка и вещица поех в емиграция. Избрах „състоянието, наречено изгнание” (a condition called exile, както назовава този опит Йосиф Бродски). Знаех, че се присъединявам към големия „изгнанически наратив”, който европейската, и не само европейската, интелигенция отдавна е артикулирала, но не и изчерпала. Нещо повече. Суровата действителност, в която в дадения момент около шейсет милиона бежанци търсят дом, предвещава разширяване и обогатяване на наратива, нови разкази. Когато поех по света, ми хрумна, че всъщност просто продължавам мамината история. Тя беше напуснала своята страна и тръгнала към друга, защото така е диктувало влюбеното й сърце. Аз напуснах страната, защото вече не можех да дишам: непоносимото количество омраза, лудост и лъжа със страшна скорост изчерпваше кислорода от дробовете ми. Когато пътувала за пръв път през Югославия, мама останала потресена от разрухата. Всичко беше разрушено – казваше, подчертавайки думата всичко. В края на жизнения й път, като незаслужено наказание (защото такова нещо никой не заслужава) пред очите й се въртеше същият пейзаж. Отново всичко беше разрушено!