През 1957 г., на 40-годишна възраст, Джейн претърпява тежък инсулт, който уврежда тежко зрението й и прави четенето и писането особено болезнени. Става изцяло зависима от Пол. За известно време той я изпраща да си почива в манастир в Малага, но скоро и двамата разбират, че това може да я убие много по-бързо. Въпреки че й е забранено да пие, тя продължава, като при това смесва алкохола с лекарствата си. Изплашена, че ако нещо се случи с любовницата й, тя ще остане без пукнат грош, Черифа прибягва до средствата, които познава – примитивни заклинания и магии като пакетчета с косми, нокти и менструална кръв, които оставя пред входната врата на Боулс. И двамата обаче – и Джейн, и Пол – вече са толкова погълнати от духовете на Танжер, че дълбоко в себе си вярват, че магиите на Черифа наистина действат и се поддават на изнудването й.

По това време Пол пък има връзка с младия марокански художник Ахмед Якуби, с когото заедно купуват остров Тапробейн в Южна Азия и често пътуват до там. Въпреки болестта на Джейн и грижите около нея, това са най-щастливите моменти в живота му.

Той все още живее като в приказките – обикаля града с бронзов „Мустанг“ от 1967, каран от мароканец на име Абдулахаид („слуга на Единствения“). Макар и да не получава кой знае какви възнаграждения за разказите и пътеписите си, с парите, които би давал за едномесечен наем на студио в Манхатън, Боулс плаща годишната заплата на шофьора си и дървата, които му трябват, за да се отоплява през студените марокански нощи. Животът му е странна смесица от лукс и лишения, но той знае, че вече не може да живее никъде другаде - нито в Америка, нито в Европа.

Джейн започва да получава епилептични припадъци и е повалена от втори инсулт. Убедена е, че ако живееше в цивилизацията, вторият удар щеше да я убие. Вероятно щеше да си умре най-културно в леглото в някоя болница. Само че в Танжер тя няма право да умре така. Затова намира сили за едно последно бясно парти по случай рожден ден на техен приятел мароканец – парти, на което по думите на свидетели тя танцува „твърде диво“. Още на следващия ден духовете на пустинята я отнасят със себе си. Тя е на 57 години.

Пол живее почти четвърт век след нея и умира от сърдечен удар през 1999 г. на 89-годишна възраст. Погребан е в Ню Йорк, до родителите си – компания, която той едва ли би харесал. Никой обаче не се заблуждава, че Пол Боулс наистина почива в Ню Йорк. На всички е ясно, че той завинаги остава в скута на Танжер.