Вероятно интересът му към музиката е отключен от Арън Копланд, прочут композитор и диригент, с когото стават близки приятели, а според мнозина и любовници. Боулс пише музика за театрални постановки, балети и опери, а Копланд го запознава с неспокойните души на „американския Париж“ - Тенеси Уилямс, Труман Капоти, Пеги Гугенхайм и др. Двамата пътуват много – по суша, по вода, но никога по въздух, защото Боулс ненавижда самолетите. При едно от пътуванията им до Париж Гъртруд Стайн дава на Пол съдбовната идея: „Защо не отидеш до Мароко? Мисля, че ще ти е интересно“. Едва ли и Стайн, и Боулс подозират началото на каква дълга любовна история ще се окаже това пътуване.

През 1931 г. Пол стъпва за първи път на африканска земя - в Танжер, Мароко - и ... тази земя сякаш се разтваря за него и го прегръща, и го поглъща завинаги. Магичен свят! В Танжер той е пленен от всичко – лицата и очите на хората, дрехите, езика, на който говорят, здвуците на племенните барабани, които понякога вятърът от пустинята донася до ушите им, виковете на мюезините от джамиите, сладкия аромат на киф (хашиш), острия на евкалиптовите дървета, отровите, които уличните магьосници продават съвсем свободно из пазарите... „Град, роден в сънищата“ го нарича Боулс, чието сърце вече му принадлежи.

През 1937 г. Пол среща Джейн Ауер. Родена в Лонг Айлънд, в еврейско семейство, тя е истинска хулиганка като дете, напаст Божия. Чупи прозорци и огледала, докато играе, пука гумите на колите на паркинга и е способна на такива детски злодеяния, като например на публично място да свали перуката на някоя нещастна жена, намираща се в близост до нея. Обожава да язди, но на 15 г. пада от коня и си спуква капачката на коляното, а докато лежи в болницата, се разболява от туберкулоза. Родителите й я изпращат да се лекува в пансион в Швейцария и през дългите дни и нощи, прикована към леглото, Джейн открива вълшебния свят на книгите. Когато се връща в Ню Йорк, тя прави първите си опити в писането, а така също и в любовта. С мъже, но и с жени. Жените дори й харесват повече.

И през 1937 тази Джейн Ауер среща Пол Боулс. Той е на 27, а тя на 20. Той е красив и талантлив като дявол, а тя дребна, с къса коса и котешки черти. Срещат се в един бар и Пол веднага си спомня, че вече неведнъж я е виждал на партита в Гринуич Вилидж да обикаля с питие или пура в ръка. Имали много общи приятели и всички до един твърдели, че Джейн е ужасно забавна. Композиторът Върджил Томсън казал на Пол: „Всички я обичат. Но никой не знае какво обича тя.“ Джейн е известна с фобиите и с почти абсурдната си нерешителност. Така например неведнъж й се случвало часове наред да гледа сутрин корсета си и да не може да се реши дали да го сложи. В онези години Джейн дори не допускала, че най-вероятно цялото й същество просто отхвърляло самата идея за спиращия дъха корсет.  

Пол и Джейн се женят една година след първата си среща и изразходват сексуалната енергия помежду си през първата година и половина от брака си, след което всеки има собствен сексуален живот. Живеят в отделни стаи  в превърналия се после в прочуто артистично свърталище именно заради такива като тях хотел „Челси“ в Бруклин. Пътуват страшно много - в Панама, Мексико, Париж и къде ли не. В Париж отсядат при Гъртруд Стайн и Алис Токлас, които показват на Джейн най-известния лесбийски бар в Париж – „Монокъл“. Една вечер там писателят Хенри Милър, старият грешник, се натъкнал на нея и бил толкова пленен, че забравил къде се намира (или тъкмо обратното) и се опитал да се прибере у дома с Джейн. Тя обаче, въпреки че имала връзки и с мъже, и с жени, все пак предпочитала жените, при това по-възрастните от нея и, което е още по-странно – възможно най-непривлекателните. „Мъжете не са интересни, в тях няма нищо мистериозно. Жените са толкова тайнствени и... неприлични!“ – пише тя.

Докато са в Мексико, Джейн се запозна с първата си голяма любов - Хелвеция Пъркинс, 44-годишна, разведена. Именно на нея (но и на Пол) посвещава и единствения си роман „Две сериозни жени“, публикуван през 1943 г. Преди това издава сборник разкази, посрещнат с малко на брой и силно негативни критически отзиви, като например този: „Единственото шокиращо нещо в тази книга е, че въобще се е намерил кой да я издаде.“ Когато прочита това изречение, Джейн е на 24, и то я жигосва завинаги. По-късно всеки път, когато чува за примитивната жестокост на някой туарегски или бедуински вожд от пустинята, тя винаги си спомня за неизвестния автор на това изречение.
Джейн започва да пие още като много млада, а с времето се превръща в ужасяваща алкохоличка. Темпераментът й е мъжки, но все пак тя е жена и като такава е подвластна на всички условности на времето. Не случайно една от героините в романа казва: „Когато бях млада, исках да стана религиозен лидер, а сега просто си стоя у дома и се опитвам да не съм прекалено нещастна“. В онези години съдбата на жената е точно такава и затова героите й, досущ като самата нея, както пише критиката, са родени на грешното място, в грешното време, носят грешните дрехи и са в грешните тела с грешния пол. Точно така се чувства и Джейн Боулс.