За качването си на професионална сцена актьорът Боян Арсов се готви от малък. Той е от онези малцина целунати от съдбата хора, които винаги са знаели какво искат. Но за Боян театърът е не просто желание, той е животът. Миналата година беше номиниран за „Икар“, сега го спечели в най-тежката актьорска категория – за водеща мъжка роля. През юни навърши 26. На колко е душата му, той си знае.

Прадядото на Боян Арсов е майстор шивач, оттам нишката на добрия вкус минава през майка му – една от най-елегантните дами в София, д-р Лорита Арсова, и в неговото отношение към облеклото, театралното и всекидневното. Но артистичната жилка идва по линията на баща му, чиято майка е била част от балета на Сатиричния театър.

Когато трите орисници се събрали над бебешкото легло на Боян, първата казала: „Театър“. Втората казала: „Театър“. Третата казала: „Добре де, театър“. И затова когато 5 години по-късно същата тази баба, бивша балерина, облякла Боян като палячо за маскарад в детската градина и той се видял в огледалото, си казал: „Театър“. Или по-точно, понеже бил малък, си помислил колко е хубаво да изглеждаш различно от обичайното. Да влезеш в роля, с други думи.

До приемането в Театралната академия обаче има много време и за да го запълни, Боян започва да организира представления с децата от квартал Редута, където живее. Един ден намира в домашната библиотека „Тартюф“, харесва му как изглеждат страниците на пиесата, която е в стихотворна форма. И задният двор на кооперацията му се превръща в сцена за пиесата на Молиер. В по-зряла възраст, вече тийнейджър, поставя собствена драматизация на „Десет малки негърчета“. Във всичките му постановки се пее и танцува, актьори са децата от съседните улици, входът е с пари, цели два лева, събраното след това участниците поделят помежду си и пръскат с широка ръка по сладкарници и боулинг. Касиер е братът на Боян, Митко, по неволя актьор в представленията. Митко не обича да учи текстовете си, но Боян решава проблема, като го прави глас зад кадър с напечатани листове в ръка. Освен брата, от театралния ентусиазъм на Боян страдат и родителите му и домашният интериор, който е използван като източник на декори и реквизит. Така редовно майка му, когато тръгва да поднася кафе на гостите, установява, че от шестте чаши в сервиза са останали само три. Гримовете и шаловете й също не са неприкосновени.

В четвърти клас Боян вече е в школата на Венцислав Кисьов, в девети клас – в детското студио към „Сълза и смях“. Репетициите там започват в 10, но той е в театъра още в 9. И докато никой не го следи, се разхожда из сцената, катери се по осветителните мостове, по чигите, обхожда пропадалата в оркестрината. Истински фантом на театъра.

По това време Боян вече е в Немската гимназия, а там традиционно се правят карнавалите Фашинг. Бобо, както му казват близки и приятели, печели конкурса за костюм една година. Втора година. На третата любезно го молят да не участва, за да може и някой друг да спечели.

Най-накрая идва времето да се кандидатства в НАТФИЗ. Избира сам откъси от Чехов, Шекспир и Вапцаров. Не се престарава със самоподготовката, защото все пак се е готвил за това цял живот. Лятото преди изпитите пътува със семейството си във Франция. Приемат го от раз с отлични резултати в класа на проф. Снежина Танковска. И от този ден Бобо видимо престава да се храни като нормален човек, високото му слабо тяло някак си поема енергия от самия въздух на академията. Еуфорията, наречена НАТФИЗ, е широкоизвестна, но Бобо е сред най-отдадените й жертви. Участва в етюдите на всичките си колеги. Един ден проф. Танковска му казва: „Ти си всеяден. Не може тук да представяме панорама на творчеството на Боян Арсов.“ Противно на очакванията за един толкова активен студент, Бобо е обичан от колегите си, помага им във всичко, подрежда им дрехите за излизане на сцената. Печели най-искрената награда – „Най-най-най“ на НАТФИЗ, за която гласуват самите студенти. Бобо е изборът в категорията Актьор за драматичен театър.