Съдбоносно за Ела се оказало едно пътуване до Русия. Поводът не бил радостен – смъртта на първородния син на братовчедка й Мария Павловна, съпруга на Великия княз Владимир и като такава – снаха на Царя Освободител Александър Втори. Но царските погребения били не по-малко важни от сватбите и събирали представители на всичките европейски владетелски родове. Там, между опелото и траурното пиене на чай, Ела видяла и веднага се влюбила в граф Марк Александрович Оспени. Той бил висок и рус и толкова очарователен в красивата си хусарска униформа. Не по-малко важно – не бил неин братовчед! Граф Оспени помолил за разрешението да пише на Ела след завръщането й у дома. Два пъти седмично принцесата прибирала по едно писмо с личния печат на Марк Александрович в най-скъпото си ковчеже за бижута. Дошло и естественото продължение – графът пожелал да посети замъка на Фон Ройс и да поднесе почитания на принца и дъщеря му Елеонора. Така станал годежът. Освен пръстен с диамант, годеницата получила огърлица с изумително красиви изумруди, подарена лично от Екатерина Велика на прабабата на графа. Двамата не знаели какво ги чака, но съвсем скоро им предстояло да разберат.

Годината била 1877 и малко след като граф Оспени се върнал в Русия, цар Александър Втори подписал манифест за обявяване на Руско-турската война. Марк заминал да се бие и след няколко месеца бил ранен в крака в сраженията край плевенското село Телиш. Раната се оказала по-сериозна от очакваното, възпалила се. Ампутацията не помогнала и след няколко дни лашкане в санитарната кола на път за болницата годеникът на Ела починал.

Моята сватба мина без мен, казвала по-късно Елеонора. Тя не забравила Марк и никога не се влюбила отново. Девизът на рода й бил „Вярност и постоянство“ и нямало ден в живота й, в който да му е изменила.

След смъртта на годеника си започнала да изучава записките на света Хилдегард от Бинген за билките. Готовото й да служи сърце я отвело на курсовете за милосърдни сестри, организирани от Германския Червен кръст. Униформата й допаднала заради приликата с монашеско расо и Ела си спомнила как съвсем малка, едва седемгодишна, искала да постъпи в манастир. След като получила дипломата си на сестра, организирала в двореца на Фон Ройс във Виена импровизирана болница за сирачета от близкия приют, които хранела и обличала. Скоро славата й на „милостива и милосърдна“ прекрачила границите на Виена, портретът й с униформата на Червения кръст се появил и в британската преса.

1904 година била знаменателна за принцеса Елеонора. Избухнала Руско-японската война и братовчедка й Великата княгиня Мария Павловна организирала свой санитарен влак. Поканила Ела да бъде старша сестра в него. Пътят от Петербург до фронта траел 20 дни. За първи път Елеонора попаднала на бойното поле, но показала такава смелост и всеотдайност в грижите си за ранените войници, че станала всеобща любимка и авторитет, който никой не си позволявал да пренебрегне. Започнали да я наричат „Принцесата на дълга“. След края на войната императорът я наградил с орден „Света Ана“ – с него ще я видим по-късно на параден портрет вече като българска княгиня.

През 1907 година Елеонора получила писмо от Мария Павловна, която я известявала, че наскоро овдовелият български княз Фердинанд й предлага ръката си. Великата княгиня отдавна си била наумила да сватоса братовчедка си, въпреки че всички вече я имали за безнадеждна стара мома. Мария Павловна използвала пътуването си до България за откриването на паметника на Цар Освободител в София, за да предложи на Фердинанд кандидатурата на германската принцеса. На княза спешно му трябвала жена, която да се занимава с възпитанието на невръстните му синове и дъщери. Първата му съпруга – богатата италианска принцеса Мария Луиза Бурбоне, умряла след раждане, според някои от изтощение от появата на четири поредни бебета. Други били убедени, че ревностната католичка Мария Луиза нарочно се е простудила от мъка, защото престолонаследникът Борис бил покръстен в православието и така бил обречен на вечни мъки.

Елеонора ни най-малко не била въодушевена от предстоящата сватба. Приела брака си като мисия, като назначение в една страна, на която тя вече симпатизирала, защото смятала, че може да й бъде полезна. Разчитала на знанията си по руски, за да научи по-бързо езика на новите си поданици. От българския дворец се погрижили да я представят пред народа като вдовица. Иначе щяло да излезе, че князът взима жена, която досега никой не е поискал.