Първо започнах като готвачка в един ресторант от много висока класа, Baltic, източноевропейска кухня в Лондон. Собственикът му беше поляк от стар благороднически род, още сме приятели. Като започна рецесията, ми каза: Силвена, съжалявам, не мога да ти плащам, ще си доведа поляци да ми работят за нищо. Аз обаче винаги съм била много изобретателна. Започнах да правя храни за един от най-реномираните супермаркети Waitrose. Добре се плащаше. Много готвех и за частни партита. Трудно е, но от това се правят пари. Така се запознах с много известни личности от А листата. Освен че готвех, се представях пред тях, презентирайки храната, забавлявах ги. Бях не анонимна готвачка, а селебрити (знаменитост – от англ.) шеф. Готвила съм за доста звезди, сред тях Шер, Тина Търнър, Мадона. Това не означава, че сме седели на една маса. Но аз си повярвах. Поканиха ме да пиша кулинарна страница във вестник The Guardian, отворих ресторант в един хотел. Би Би Си ме нарече екзотична птица. Започнах да пиша и книги. Първата беше с рецептите, публикувани в Гардиън, от едно голямо издателство „Харпър Колинс“ ми я възложиха.

В Лондон има едно място Books for Cooks в Нотинг Хил, свещеното хранилище на готварските книги. Там ходех по два-три пъти седмично, търсех си рецепти, които да готвя. Така установих, че много от тях не работят, защото авторите им не са ги пробвали. И реших да напиша книга с работещи рецепти – Feasts направих с фотографа Джонатан Лъвкин. С него пътувах из Грузия, Русия, Унгария, издателството ни финансира за създаването на The Eastern and Central Kitchen. Тогава ми хрумна да направя книга за кухнята в другата част от Средиземноморието, което винаги се е свързвало само с Франция, Испания и Италия.

През 2009 г. тръгнах към Сирия. Първо бях там за две седмици. После се върнах за един месец. В най-красивия град в света, Дамаск. За мен той и Истанбул са без конкуренция. Доста време прекарах там. Уредих се да готвя в Дамаск в кухнята на „Four Seasons“, където отсядах. Плащах си хотела като попадия и готвех в ресторанта му. Главният готвач беше швейцарец, но всички останали бяха сирийци. Научих много неща, взех интересни рецепти. Пътувах по разни манастири, по селата из Сирия. Така се роди „Пурпурен цитрус и сладки ухания“. Пурпурен цитрус е сумакът, а сладкото ухание е парфюмът на баща ми. Книгата е снимана в Истанбул в студио, стилистката е туркиня, а всички чинии и чаши са турски. Надхвърлих бюджета, отпуснат ни от издателството, но исках всичко да е автентично. Книгите ми повдигнаха популярността, но истинската слава дойде от телевизията.

Случайно попаднах на обява през 2002 г., че издирват хора с кулинарни умения за филм. Успях да преборя близо 2000 кандидати на кастингите и стигнах до финала. Филмовата компания засне риалити, в което обикновени хора се състезават с професионални готвачи. Работих с австралиеца Джон Тороуд, който е селебрити в Лондон. Тогава беше в едно заведение Mezzo на Конран, където като част от филма трябваше да правя десерти. Оказа се, че практиката е десертите да се приготвят сутринта, а вечер да се претоплят преди сервиране. Бях възмутена и си позволих да кажа, че десертът трябва да е специално приготвен. Заради фразата Dinner without Dessert is like Sex without Climax (обяд без десерт е като секс без оргазъм) станах сензация, Канал 4 я направи девиз на свое предаване. Това ми донесе популярност и постепенно започнаха да ме търсят от най-добрите ресторанти в Лондон. Готвех за различни хора, те ме харесваха и ме препоръчваха на други. Имах късмет, без него не може. В същото време в Англия се извършваше истинска кулинарна революция, появи се Джейми Оливър и други популярни готвачи. Имах щастието да съм част от това, направо резнах главите на англичаните. Влязох в Би Би Си като една екзотична птица – в най-гледаното предаване Saturday Kitchen. За един българин никак не е лесно да пробие в Англия. Аз си знам как съм блъскала и съм се борила. Помогна ми здравият български инат.

„Дюля“ на пъпа на света

Имаше слухове, че искат нещо да правят с един ресторант в Мейфеър. По време на голямата рецесия се свързах с генералния мениджър, Чарлз се казваше. Обясних му, че моята кухня е средиземноморска, а той ме отряза, че ресторантът трябвало да е бритиш и да се казва Булдог. Това беше все едно да отидеш на интервю и да разбереш, че мястото вече е заето. Аз обаче не се отказах, появих се с книгата си „Пурпурен цитрус и сладки ухания“, това ми е биографията. И той като я видя, каза: чакай малко, каква е тази красота! Обеща да говори със собственика, петия най-богат индиец в Европа. Държеше 13-14 хотела в радиус три километра от центъра на Лондон. Купувал ги е за никакви пари през 70-те и 80-те години, тогава вече струваха милиони. Аз не съм най-великата готвачка в Лондон, но на мен дадоха ресторанта. Направих интериора по мой тертип с Мартин Бродницки, най-добрия дизайнер в света, който взе цветовете от книгата ми. Така отворих Quince. Нарекох си го „Дюля“, моята дюля на пъпа на света.