Съпругът ми беше представител на Bulgarian Vintners, фирма за български вина. Тогава беше в апогея си в Англия, където много харесваха българското вино. После с двама български партньори се отделиха и направиха Домейн Бояр.

Като му гостувах в Лондон, Малкълм много се изхвърли да ме впечатли. За две седмици ме заведе в невероятни ресторанти. Помня „Сантори“, японски ресторант с Мишлен звезда. Аз какво ти разбирам от това! Но яденето беше невероятно. Не можех да разбера какво слагам в устата си, но беше вкусно, вълнуващо. Не съм имала секс тогава, преживяването с храната обаче беше равносилно на оргазъм. Беше форма на летене.

Така с Малкълм две седмици ходим по ресторанти, говорим, говорим и нищо. Спях в една от спалните в къщата му, той не смееше дори на вратата да почука. Накрая му казах: ние май трябва да се оженим. И той: да, да, да! Искаше аз да му го направя предложението. Досега аз вземам решенията и предлагам разни неща, той винаги се съгласява.

Върнах се в България и започнах да си приготвям документите. И на 19 юли 1986 се оженихме, една година след като се запознахме. Като дойде в Пловдив, годеникът ми трябваше да си направи тест за СПИН. Плати сума ти пари за него. Помня – влизаме в лекарския кабинет и зад един параван чувам как сестрата казва на доктора: на Лаутлиев дъщерята си води мъжа, ще се жени. А той отвръща: за арабин ли? И като видя този висок, хубав, стилен мъж... Сватбата беше в събота в хотел „Тримонциум“. А в сряда мъжът ми си замина. Аз изчаках моята виза и също заминах.

С джобните си пари поех семейството

Първите ми преживявания в Англия бяха доста тежки. Тук бях момиче с много внимание, хубава, всички ме познаваха. Англичаните са студени, там няма много приказки. Започнах аз да готвя вкъщи, да творя рецепти. И станах известна в цялата махала, тогава живеехме в Блекхийт, много скъп квартал. Всички майки, като ме видеха на училищната площадка, можеше и да не дойдат да ми говорят, защото не съм им интересна – бях най-младата, на 22 родих Илан, след 4 и половина години – Александър, но не отказваха поканите да дойдат вкъщи и да си хапнат хубавко. Тогава разбрах, че моето ядене е велико. От вкъщи и за кеф започнах да готвя за частни партита. Ходех и по ресторанти, ядях, но не ми даваха рецептите. Опитвах се у дома да ги направя – някой път ставаше, някой път не. Открих тогава един ресторант „Куаглино“, още съществува в Лондон. Дизайнерът Терънс Конран, който е правил интериора му, е гений, визионер и милионер. „Куаглино“ беше най-вкусният континентален ресторант в края на 80-те години. Той ми отвори хоризонтите, той ме възбуди да творя, помогна ми да установя мястото си.

В един момент съпругът ми излезе от бизнеса. Имахме една къща във Франция, където аз прекарвах ваканциите с децата. А той, за да е с нас, всеки ден прекосяваше Ламанша и отиваше в Източен Лондон на работа. Ставаше в 4-5 сутрин, за да е в 8.30 в офиса си. Една топка имах в корема, мислех си, че този човек се съсипва, че нещо ще му стане. И му казах спри, майната й на тази работа. И той спря. До ден днешен не работи и аз издържам семейството. Малкълм е интелектуалец, който обича да пише. 14 години вече ходи всеки ден в националната библиотека на Кингс Крос и прави рисърч. Като работа, за която никой не му плаща. Но ние сме тандем и ако това го ощастливява, нямам нищо против. Когато напусна работа, беше на 47 години. Не се опита да си намери друга. Аз му казах да направи това, което ще достави удоволствие на сърцето му. Само ме беше страх да не се провали като мъж, защото един мъж трябва да печели пари, за да има самочувствие. За радост не се промени. Той не ми тежи, не изисква от мен внимание. Говорим си по десет пъти на ден. Кротка душичка. Ако е имало караници в семейството ни, те са започвали от мен, Малкълм е неспособен да се сърди и да се кара. Аз съм огънят във връзката.

Участник в кулинарната революция

До момента, в който Малкълм напусна фирмата, работех за джобни. Изведнъж моите хоби пари трябваше да покриват разходите за частните училища на децата, за колите, за ипотеката. Но Господ както винаги беше на моя страна.