Приписват й всевъзможни връзки, някои наистина смехотворни. Но тя е била жив човек. Кого е допускала до себе си? Отпускала ли се е понякога, защото на официалните снимки изглежда лишена от емоции, излъчваща мрак и неподвижност?

Между Людмила отпреди и Людмила след 1973 г. има огромна разлика. През 1973 г. тя претърпява тежка автомобилна катастрофа, изпада във временна кома и излиза от инцидента сякаш друг човек. От предишната светска жена няма и помен. Всъщност промяната е започнала вече у нея и преди катастрофата. От две години тя е заместник-председател на Комитета за изкуство и култура. Амбициите й още тогава са да го оглави. Дава си сметка, че това е рискована стъпка, и трябва да свърши много работа. Трябва да се докаже. И го прави. Така заради нейната усилна работа се променя и начинът й на живот. Отсява и приятелствата си. Когато става председател на Комитета за изкуство и култура няколко години по-късно, нейни най-близки сътрудници ще станат Александър Фол, историк, неин преподавател от историческия факултет, който сам ще каже: „Людмила Живкова беше моя ученичка… Тя е мой продукт.“ В това „ученичка“ Фол влага по-особен смисъл, смисъл на „духовна“ и идейна близост и приемственост. Следващият е Любомир Левчев – през 60-те години в групата на Константин Павлов и Георги Марков, млад недоволен поет, който обаче скоро ще избере пътя на държавната и политическата кариера, твърдо убеден, че само така може да помогне за действителна промяна на системата. Георги Марков ще нарече това илюзия, а неговия възход – изкачване по стръмните и хлъзгави стъпала на дяволската стълба. Другият близък от тесния вътрешен кръг около Людмила е Светлин Русев, художник, още в началото на 60-те обърнал вниманието към себе си, получавал много укори от официалната партийна критика, но през 1973 г. все пак, не без помощта на Людмила, оглавил Съюза на българските художници. Един историк, един поет и писател, един художник – тези хора избира Людмила. Има и още един, често го наричат „сивия кардинал“ в обкръжението на Людмила Живкова – мизантроп, хипохондрик, мрачен и затворен човек – това е Богомил Райнов, син на Николай Райнов, сам писател, автор на криминални и шпионски романи, на изкуствоведски и културологични изследвания, мастит художествен критик. Непримиримостта му и неодобрението му към Любомир Левчев са пословични. След тях следва друг, малко по-широк кръг от обкръжението на Людмила, след него друг и т. н. Принадлежността към един или друг от тези кръгове на близост, движението между тях се определя от степента на доверие. Най-болезненият въпрос, който си е задавала Людмила, е за доверието, честността, доколко може да вярва на хората около себе си. Изборът е много труден.

Интересът на Людмила към Изтока е много ранен. Още като студентка по история през 1963-64 г. тя изнася поредица доклади върху историята и културата на източните народи, върху „Проблеми на духовната култура на народите от азиатския континент“ и т. н. Събуден е нейният интерес към богомилството и раннохристиянските гностични учения. Интересът й не е самоцелен. Изтокът я интересува във връзка с историческата съдба на България. В този смисъл тя следва една утвърдена през 30-те и 40-те години традиция, която се опитва да схване „кръстопътната съдба“ на България в отношенията Изток-Запад. Така е при Николай Райнов, при историка и философа на българската история Петър Мутафчиев, при Найден Шейтанов и други.

Но още много фактори спомагат за подхранване и засилване на този интерес. Такъв е д-р Георги Лозанов, изобретателят на сугестологията и сугестопедията. Той е роден през 1926 г. През 1952 г. завършва Медицинския университет в София и специализира психиатрия и неврология. Още от първата половина на 40-те години има засилен интерес към източните учения и йога. Впоследствие посещава многократно Индия и се среща с множество йоги, гуру и учители. Според Иван Славков именно Георги Лозанов още в средата на 60-те години става причина за засилващия се интерес на Людмила към йога и източните учения.   „Оттам дойдоха връзките с индийските тикви, учителите“, както не твърде ласкаво се изразява Иван Славков.

Георги Лозанов е наистина странен човек. Надарен с холеричен темперамент, болезнено чувствителен, както сам се определя, лесно се разпалва, развивайки любимите си идеи, изобилно се поти, докато говори, не спира да се мести от място на място, а присъстващите остават с впечатление, че всеки момент може да припадне. Той е първият изследовател на Ванга и допринася също така за сближаването на Ванга и Людмила Живкова, които се познават още от 1961 г.

Лозанов търси корените на уменията на Ванга в „старата окултна култура на България“, която свързва с Орфей и богомилите. Обяснява ги и с особения „климат“ на мястото, където от векове много хора имат парапсихичен опит, имат го и сега. Тази психична сила той ще определи като „едно национално богатство на страната“. За Лозанов „психичният елемент в живота е проникнал в нашата култура“ – „не трябва да забравяме, че това е една стара страна. Страната на Орфей“, настоява той. Всичко това става много близко до Людмила.