И какво казахте с ръце над храната?

Това, което казвам винаги е – благодаря ви, фермери, благодаря ви, семена, земя, слънце, вода! Американските индианци имат поговорка, че – казва го на индиански и превежда – водата е живот. Водата е всичко. Причината да се чувстваме толкова добре тук сега е тази вода – посочва езерото пред Риу Правец. – В следващите 20-30 години водата ще е по-скъпа от бензина. Другото, което споменавам в молитвата си, са пчелите, защото те разнасят прашеца. Храната е урок по търпение. Трябва да се яде с вниманието и отношението, с което е била отгледана, с което фермерите са копали, сели, поливали. Ярив (Лернер) ми е разказвал, че някога в България всички са отглеждали храната си. И всички трябва да го правят и сега. Това е част от живота. Красиво е. Когато отглеждате храната си, вие сте свързани с майката земя.

Как продължи партито след молитвата?

Продължи до 4 сутринта. По едно време Никос ме извика на терасата и ми каза – ти си като майка ми. Тя би направила всичко за баща ми. И си толкова красива. И е толкова красиво, че си направила всичко това.

Кои са най-важните принципи при приготвянето на храна, Шери?

Важно е да я оставим жива. Всичко, приготвено на температура над 47º С, вече не е. Разбираш ли – то е минало през температура, по-гореща от Мексико, от италиански мъж, от гръцки мъж. И качествата му вече не са същите. В италианската кухня има много нездравословни храни, например доматените сосове, и то защото доматите са готвени и това ги превръща в киселина. Италианците ядем много хляб, много готвен зехтин, въобще много – паста, калмари, антипасти... Който яде по-малко, живее повече. Заради тези храни моето семейство беше болно. Това е една от причините майка ми да умре.

Заради нея ли започна да се интересуваш от хранене и тръгна по пътя на йога?

Да. Направих го, защото тя почина. Бях на 38. И направо се изгубих, разпилях се. Смъртта на майка ми ме заведе в Индия. И за да се „върна“ в собственото си тяло, да се възстановя, започнах да се уча да дишам. Да дишаш дълбоко и да дъвчеш бавно дава живот. В Индия научих много – да пиша, да пея, да бъда, да служа, да давам и да получавам. И това са нещата, които се предполага, че трябва да правим. Ние сме тук, за да носим рокли, да бъдем женствени. В Индия научих, че е хубаво да обтриваш всяка сутрин тялото си с четка. Никога няма да имаш рак, ако изчеткваш цялото си тяло, ако го масажираш. Така отваряш кожата да диша. И веднъж седмично е хубаво да го мажем с масла. Имаме нужда от спа. Косите ни да потънат в олио, да миришат на рози... В България имате толкова много естествени масла. И другото, което научих там, е колко е важно да бъдеш периодично в обществото на жени. Една седмица всеки месец.

Защо?

Защото това ще ни помогне да минаваме през промените в живота си с благодарност – бременността, менопаузата. Компанията на другите жени ще ни помогне да осъзнаваме какво ни се случва и да се обичаме така, както сме били обичани, когато сме се появили. Защото сме склонни да забравяме колко радост сме донесли, когато сме дошли на света. Как ни е погледнала майка ни за първи път и всеки ден се е грижела за нас и е внимавала и е наблюдавала всичките ни промени. И ни е казвала с очи: Колко си хубава! Ти си моя учителка! Ти си толкова невероятна! А после, докато порастваме, са започнали да ни се карат, коригират, да ни казват, че сме лоши. Ето това трябва да изключим от съзнанието си, защото ние все още сме чудо. И имаме нужда някой да ни го казва, да го чуваме. И там, в Индия, реших да простя на майка ми, че ядеше прекалено много и умря преди мен. А аз исках тя да бъде с мен през целия ми живот. Но дори да знаех тайната на женското здраве, която знам сега, пак нямаше да мога да й помогна. Защото знаеш... майките никога не те слушат.