Габриеле Д’Анунцио сам по себе си е легенда – италианец до мозъка на костите си, от богато семейство на потомствени военни и сам войник с лъвско сърце, един от асовете на италианските военновъздушни сили от Първата световна война, загубил лявото си око в едни от най-опасните битки, поет, писател и журналист, политик, дете на удоволствията (както се нарича и един от романите му), патологичен еротоман със свръхбогата колекция от жени и винаги готов за още и още. Разправят, че се разкарвал из градината на екстравагантното си имение вила Vittoriale на езерото Гарда с роба, в която била изрязана дупка за пениса му, че яздел гол и си поръчвал обувки във фалическа форма. И че във вилата си винаги разполагал с няколко жени, но те живеели в строга йерархия, почти като в султански харем, като начело била най-възрастната наложница Луиза Бакара, бивша пианистка, която с времето се превърнала в негова лична мадам и му намирала нови любовници. И тази Луиза Бакара един ден му довела Тамара де Лемпицка, въпреки че сам той вече бил чул за нея. Официалният повод за поканата бил благопристоен – портрет на господаря. В чест на пристигането на Тамара Д’Анунцио организирал топовни залпове, след което цяла вечер не спрял да вдига гръмки тостове в нейно име: „За вашата Полша! За вашата красота! За вашия талант!“. Призори, след приказното пиршество, в което не липсвали най-отбрани храни, напитки и наркотици, той, разбира се, си поискал своето, но Тамара, макар че се забавлявала страховито с този дребничък на ръст донжуан с големи мечти и смешни островърхи мустаци, му отказала. И не заради друго, просто предпочитала красиви мъже в смокинги, а не в униформи. Д’Анунцио обаче не бил отмъстителен и след като все пак опитал късмета си още няколко пъти, се отказал. Тамара става негова приятелка и това й отваря врати, за които тя никога не е смеела и да мечтае. Тя прави изложбите си на най-добрите места, а картините й се откупуват от най-отбраното общество. Става „дворцов“ художник на лекаря изобретател Пиер Букар, който й плаща за срок от две години да рисува портрети на него и на семейството му и изкупува всички други картини, които междувременно тя рисува.

Тамара купува разкошна триетажна къща плюс отделно ателие на левия бряг на Сена. Наема най-добрия дизайнер, който обзавежда дома й в ърбън стил, стените са сиви, съвсем нетипично за времето, а в хола има невероятен коктейл бар в американски стил. Освен това е една от малкото жени, които шофират, при това собствена кола – жълто „Рено“. На едно автоизложение обаче вижда своя автомобил мечта – луксозно Bugatti. И понеже никога не рисува суровата действителност, а я смесва с мечтите си, тя прави своя знаменит „Автопортрет в зелено Bugatti“. Да, в скучната действителност всички я виждат да кара жълто „Рено“, но кои са те, че тя да вярва на очите им! Зеленият цвят, цветът на абсента („зелената фея“, „напитката на дявола“, както наричат още магическото питие на 20-те и 30-те) е любимият й цвят. В много от картините й жените са със зелени рокли, тюрбани или огромни зелени очи, досущ като нейните, в които проблясват искрите на неутолимия апетит за живот, пари, секс, слава.

Кизет

Междувременно Кизет учи във Франция и Англия, а ваканциите прекарва с баба си Малвина. Приятелите на Тамара дълго време дори смятат, че Кизет не съществува и че е поредната екстравагантна измислица на художничката. Въпреки това веднъж в годината Тамара и Кизет задължително прекарват известно време заедно. Тамара хем никога не се посвещава на детето си като „нормална“ майка, хем, когато са заедно, непрекъснато я рисува – докато спи, докато чете, с нова шапка, с нова рокля. Кизет мрази да й позира, но Малвина й заповядва с думите:„Един ден картините на майка ти с твоя образ ще стоят в музеите“. Оказва се права.

Малвина непрекъснато упреква дъщеря си заради липсата на майчински инстинкт, заради безотговорността и немарливостта й към собственото й дете. Веднъж дори, когато получава поредното писмо от Тамара, че няма да ги навести за Коледа, а Кизет се разплаква, Малвина така се разярява, че събира всички шапки, тюрбани и ръкавици на дъщеря си и ги изгаря пред очите на момичето.

Затова пък времето, което Кизет и Тамара прекарват заедно, е незабравимо за малката. Майка й непрекъснато я води на места, за които измисля фантастични истории, въвлича я в игри, води я на пътешествия из италианските езера, в Гърция, в Испания или въобще някъде, където небето е изумрудено, морето тюркоазено, а слънцето – от чисто огнено злато. Кизет живее с майка си не в реалния свят, а в приказките. В реалността тя е просто едно самотно дете. Майка й идва и си отива сякаш на крилете на източния вятър досущ като една Мери Попинз.