много чужденци, цели семейства с деца. И все по-малко дебели хора. Сега клиниката има собствено здравословно меню, което човек може да избере вместо гладуването на плодове и чай. Има и още нещо различно. Няма го Митко – съпругът на д-р Емилова, човекът, който винаги е споделял нейната хотелска стая в клиниката, който й помагаше, возеше, утешаваше, който беше до нея във всеки един момент.

Ръка за ръка, цели 50 години. Къщата в с. Слънчево

„Какво е за мен тази къща? Най-ценното нещо, което притежавам. Защото сме я построили с моя мъж на мястото на къщата, която е била на дядо му. Идвахме всеки ден да я градим стъпка по стъпка, да създаваме двор – той се занимаваше с това, – да садим зеленчуци и дръвчета. Сега напролет първо зреят ягодите, после черешите, после прасковите, ябълките, гроздето… Много се постара Митко да има в двора ни черници, защото аз най-много харесвам черниците. Имаме бели, розови и черни черници. Винаги си правя 20-дневното пролетно гладуване тук с тях и с череши и от нашата градина. Един ден се връщам от работа вечерта и гледам – Митко засадил край пътеката теменужки, любимите ми цветя…

Още съм с него тук, въпреки че той си отиде внезапно от тромб в коремна вена преди 4 години. Не казвам аз, а винаги ние. Имам чувството, че той е с мен, помага ми, бди над мен. Бяхме 50 години заедно и всичко постигнахме заедно. Той е първата ми любов. И единствената. Бях на 18, завърших гимназия и случайно разбрах, че има място за учителка в Слънчево. Митко работеше във Варна, но идваше тук от време на време. Заедно с други младежи от селото се събирахме, правехме пиеси и с тях обикаляхме съседните села. Пет години бяхме гаджета и се оженихме. След една година се роди Живко, след още няколко – Кремена. Не че не е имало спорове, разправии, но това е животът, това е семейството. Всичко заедно.“

Спомен от детството

Родена съм във Варна, а от седемгодишна заживях с родителите си и двамата си братя в санаториума за костно-ставна туберкулоза в „Свети Константин и Елена“. Цели 17 години живях в общежитието към санаториума. Майка ми беше домакин по бельото и санитарка, баща ми беше в счетоводството. Така че аз винаги съм живяла с поглед, обърнат към морето, на една ръка разстояние от него. Не мога да си представя да живея далеч от шума му. За моя голяма радост имаше огромна библиотека в санаториума.

Най-силния ми спомен от този период е моментът, в който брат ми Наско, по-малък от мен с две години, средният от нас тримата, започна да се дави. Аз всъщност го спасих. Не помня как. Влязох и просто го изтеглих. Той досега казва, че аз съм му спасила живота. ( Д-р Емилова го спасява всъщност два пъти. Много години по-късно след тежък развод брат й Атанас идва с разбито здраве в клиниката. Стъпка по стъпка се научава да гладува, отказва първо алкохола, после цигарите. Днес е строен възрастен мъж с бяла коса и ясни сини очи, с които пленява чужденките в центъра, както и с пестеливи маниери и с преданост.) Наско е единственият ми близък, като изключа децата и внуците, който ми остана. С по-малкия си брат не поддържам връзка.
Вероятно животът в санаториума и всекидневната гледка на страдащи хора са създали у мен потребността да помагам на болни хора, затова още от малка исках да стана лекар. Насочих се към кардиологията, защото тогава имаше място в катедрата по кардиология и не можех много да избирам. Ако имах избор, щях да стана акушер-гинеколог.