Главните ни герои са Петринел Гочев, скулптор, художник, театрален режисьор, една от най-харизматичните фигури в българския театър, и Гергана Змийчарова – актриса, художник, фотограф и... муза на мъжа си, разбира се. Техният любовно-творчески тандем е в основата на две много успешни постановки от последните години – култовата „Ромео и Жулиета“ на сцената на Габровския театър („Аскеер“ за най-добро представление за 2014 г. и номинация за „Икар“ за дебюта на Гергана в ролята на Жулиета) и „Жана Д’Арк“, поставена година по-късно на същата сцена, за което актрисата отново получава номинация, но вече за водеща женска роля. Заедно са и във великолепното представление „Том Сойер“ в Малък градски театър „Зад канала“, макар че в него Гергана е само автор на текстовете на песните. Което ни подсеща обаче, че освен всичко гореизброено, тя е и човек на думите.

„Билетите са в продажба. Актьорите са в истерия. Част от костюмите са още в шивалните, а друга част – вече са окървавени в пералните. Музиката е в процес на ежечасно донаписване. Декорът се пази в тайна. Коленете са в рани и синини. Раменете са схванати. Болят ни глави. В косите – дървени стружки. В очите – сълзи. След дванайсетчасови репетиции – по седалките спим... Падат текстове. Хвърчат искри... пред премиера!!!“ – цитатът е от фейсбук профила на Гергана, а „бурята“, която тя описва, са последните дни преди премиерата на техния най-нов спектакъл – „Майстори“* по пиесата на Рачо Стоянов на Камерната сцена на Народния театър. Режисьор е Петринел Гочев, в главната женска роля – на красивата Милкана – е Гергана Змийчарова, а централните персонажи при мъжете се изпълняват от Иван Юруков и Зафир Раджаб.

Успявам да вместя интервюто ни в „антракта“ между най-интензивните репетиции. Гергана пристига в костюма на Милкана – с плитка, преметната през едното рамо, и дреха от тъкан, наподобяваща лен или коноп. Всъщност костюмите на всички „майстори“ (дело на Юлиана Войкова-Найман) в представлението са такива. Няма и помен от кенари, пендари, шевици и подобни буквалистично възпроизведени народни носии. Виждаш само как са надиплени тъканите – сякаш гледаш скулптури.

С Гергана и Петринел няма да си говорим само за театър и изкуство обаче, а преди всичко за любов. Срещат се преди 10 години. Тя е на 19 и току-що е завършила училище, той е на 36 и вече е един от най-интересните художници и режисьори в България. Освен това е женен и с 3 деца.

Вашата история започва много бурно. Разкажете как станахте семейство.

Петринел: Бащата на Гергана Петър Змийчаров (художник, преподавател и известен бохем, който почина преди няколко месеца – б.р.) ми беше преподавал история на изкуството в НАТФИЗ и ми се обади с молба да подготвя дъщеря му Гергана за кандидат-студентските изпити по театрална режисура. Тогава тя беше просто едно момиче, което идваше при мен на уроци, а аз бях женен, имах две деца, а горе-долу по това време ми се роди и трето.

Гергана: Аз бях в онази възраст, в която децата не искат да правят това, което родителите им искат, и затова известно време се съпротивлявах да ходя на уроци. Един ден обаче баща ми посочи телевизора, където вървеше интервю с Петринел, и ми каза: Това е Петринел, при когото искам да те пратя на уроци! И аз тогава си казах: Еха! (смях) Много ми хареса. Обадих му се да се уговорим и... ми вдигна едно детско гласче, което, като поисках да говоря с Петринел Гочев, извика: Татееее! Казах си: А, ясно! Няма да стане значи! Приеха ме режисура в класа на проф. Снежина Танковска и през двете години, в които учих в НАТФИЗ, с Петринел сме се чували само няколко пъти по телефона.

А завръзката?

Петринел: Завръзката... При мен беше един много конкретен момент. Всичко се проваляше – и в театъра, и в семейството... Бракът, в който живеех тогава, изглеждаше идеален на всички отвън, но отвътре не беше така. Срещах яростна съпротива на всичките си желания. Не искам сега да накърнявам някого, но имах постоянна тъга в себе си – гледах го този път, по който вървя, и се чудех къде отивам, за какво е всичко... Нещо от живота ми се изплъзваше. Тогава отидох да гледам един изпит на Гергана в академията и изведнъж все едно видях друг човек. Прегърнахме се. Още не мога да забравя начина, по който я усетих в онзи момент, и страха, който изпитах. На секундата те удря ток, падаш, пропадаш и това е.