Ау, ужас! възкликна най-добрата ми приятелка, като й съобщих, че ще пътувам за среща с випуска си по случай 40 години от завършването на гимназия. Предположи, че преживяването няма да е от най-приятните, най-малко защото ще е събиране на остарели вече хора. Да бе, те остарели, ние не! отвърнах й и за всеки случай се постегнах – нали знаете как е с жените – една подмладяваща процедура с Clear Lift, фризьор, маникюр. Причиних си дълго пътуване в най-горещия ден на юни до Търговище. Ама беше много приятно, тъй като бях с двама съученици – с Галина се виждаме не толкова нарядко в София, а с другия, Кърчо, който дойде да ни вземе от Кюстендил, не бяхме се чували и виждали 10 години. И като си заразказвахме по пътя какво ли не, мина, не го и усетихме. Така ми стартира срещата на класа.

Вечерта започнахме да се събираме в ресторанта – випуск 1976 на Първа гимназия „Св. Седмочисленици“, която по наше време носеше името на Георги Димитров. И започна веселата част с разпознаването ти ли си?, ти не беше ли? Няколко лица ме накараха да заеквам от изненада, толкова нямаха нищо общо с хората, с които пеехме серенади под прозорците на учителите си в далечната 76-та, извинявай, Мънков! То и мен неколцина не ме познаха. Но един от тях - Любо Дънков от В клас, който винаги ми е импонирал със своята непрестореност, възкликна: „Ама ти сега си по-готина отпреди!“

Да си призная, на мен всички ми се сториха по-готини отпреди. Може би защото нямаше подтекст в отношенията ни на този ретробал, нямаше конкуренция, каквато да си призная, съществуваше, докато учехме. А може би защото след толкова години всеки беше намерил своя най-изразителен и устойчив облик. Умницата на Б клас Снежана Статева беше се превърнала от неугледно раздърпано създание в изключително елегантна дама в малка черна рокля. Дребничкият бледолик Сейфидин – в солиден директор на училище. Снежана от Г клас, на която й викахме Шпека заради розовите бузи, изглеждаше като модел. Усетих се в общност от хора прекрасни, достойни, успели, тежащи на мястото си. И много се почувствах горда като част от тях.

Всички бяха на нивото на събитието – абитуриенти отново, 40 години по-късно. Е, нямаше рокли за 15 хиляди лева, но и нямаше нито един облечен безвкусно или неадекватно. И веселието беше прекрасно, макар че диджеят не зная защо реши да ни забавлява само с музиката от нашето време, когато нямаше чалга. Всъщност едва ли имаше смисъл да ни пуска хаус или рап, нямаше да му ги танцуваме! А танцувахме сигурно повече отколкото на бала си, тогава бяхме сковани от твърде високите обувки, костюмите, прическите. Посмяхме се на снимките си от тогава, някои се бяха сетили да ги донесат. Снимах Светла и Пламен със снимката им от бала в ръце – други хора, ама пак същите, само с някакви си стотина килограма отгоре. Общо!

Говорихме си, предимно за децата си. Повечето се оказа, че живеят и работят в чужбина. Разменихме някоя и друга рецепта за отслабване, докато се справяхме с огромните порции по масите. Споменахме учителите си, единодушни, че са били страхотни. Как иначе ние щяхме да сме тези, дето сме сега – от нашия випуск има толкова много юристи, лекари, инженери и нито един политик... Спомнихме си Бонева по математика как дори и когато губеше гласа си от тебеширения прах, не пропускаше часовете си и шепнеше, а ние не гъквахме. Алиев по физика как държеше вниманието ни с тихия си монотонен глас и как здраво учехме астрономията. Даскалова, при която нямаше непрочетено литературно произведение и как ни написа една дузина двойки, защото не знаехме наизуст „Елате ни вижте“. Габровска как ни вадеше душите с въпроса си „и още?“ и как ме изгони от час, когато се разплаках, защото избра моята жаба за показна дисекция. Бобева как ни нарече „доматаджийки“, защото се явихме неподготвени за часа й след внезапно прекъсване на бригада за бране на домати.

Имахме учители, които ни научиха. Да мислим. Да анализираме. Да търсим. Да създаваме. Да обичаме. Когато завърших 11 клас, аз бях еднакво подготвена да кандидатствам и с математика, и с биология, и с български език и литература. Без частни уроци и специална подготовка в школи и курсове, отвях конкуренцията за специалността журналистика в Софийския университет с оценка 5,75 на български език и литература. Преди десетина години Никита Михалков ме попита откъде съм научила така добре руски, та говоря дори с произношение на московчанка. Обясних му, че го дължа на гимназиалната си учителка Румяна Илиева, която пееше „Крокодила Гена“, рецитираше Есенин и Маяковски и ние с нея.

Та за всичките си учители казахме добра дума с благодарност, че сме това, което сме. А ние сме какво? Огромен резерв от знания, можене, енергия, опит, самочувствие, настроение и желание. За всичко, аз поне така усетих съучениците си.