Преди около половин година за първи път срещнах Марианка. В трамвая, където тя стоеше права на мястото за ръчен багаж и ближеше стъклото с лепкав от бонбони език. Постоях, погледах и рекох: ти да вземеш да седнеш, момиченце, че ако спре рязко трамваят, ще паднеш. Момиченцето ме погледна внимателно и отвърна: „Да си е... майката!“ Неговата собствена майка, седнала до него, го задърпа, викайки по-силно отколкото се налага: „Недей да псувааш, ма!“ С което само си изкара и тя една адресирана към нея и нейната майка псувня. Една от жените наблизо се намеси със заплахата: „Ще те чуе чичкото, дето кара трамвая, и веднага ще те свали!“ Познайте дали ситното хлапе се стресна! И дали не нахрани и ватмана с неговата майка! Попитах циганката на колко години е дребосъчето – оказа се, че Марианка след има-няма 4 месеца ще стане на три. Събраха си парцалките и разпилените по пода бонбони и слязоха на Петте кьошета.

Миналата седмица отново се срещнах с Марианка и майка й. Пак в същия трамвай, но този път детето се беше изтегнало по гръб на мястото за багаж, така че нямаше повод да започнем да се псуваме. От легнало положение Марианка водеше разговор със седналата до нея жена. Показваше й нещо в мърлявата си шепичка, а жената й викаше: да не си ги загубиш стотинките. На което Марианка компетентно отвърна, че това не са стотинки, ма, а евро. И вярно – показа ни няколко жълти евроцента.

Помислих си колко дечица на нейната възраст, вече навършила три годинки, не само не са в състояние да въртят сделки с валута, но и името си не могат да кажат още. Дадох си сметка колко напред в развитието си е циганчето, което въртеше хитри очета и охотно прие подадената му от неговата събеседничка кутия сладкиши. Не се стърпях и казах на майка му да не държи вкъщи това толкова будно дете. И чух, че тя много иска да запише Марианка на детска градина, за да може да почне работа. Те били от село Дерманци, дошли да търсят работа в София и мъжът й вече бил намерил някъде като общ работник, можело да започне и тя, ама нямало кой да гледа Марианка. Някой попита защо са дошли в столицата, а не си редят живота на село, където сигурно има и детска градина. „Няма работа на село, бате“ - отвърна циганката. А жената, която почерпи със сладки Марианка, сподели, че тя е от същото това ловешко село, дето вече нищо не е останало и къщи се продават за трицифрени суми, защото, нали, циганите ги обирали непрекъснато и вече дори нямало какво да се краде. „Така е, потвърди майката на Марианка, сега тука квартира ше търсим, ама ако може некой да помогне и детето на детска градина да запишем...“

И като знам какъв зор е да се намери място в детските градини в София дори и за деца, родени тук, си представих бъдещето на Марианка – ще си седи у дома, ще познава само хората, за които псувните са начин на общуване, ще си брои евроцентовете. Евентуално може да тръгне на училище след три-четири години, но дотогава вече ще е изгубено много от ценното време на първите седем. Убедена съм, че от това толкова интелигентно и отракано циганче би могло да стане нещо различно от крадец, просяк, гадетел по улиците, проститутка, стига да бъде извадено поне донякъде от средата си. Докато все още не е вкоравило навиците си, не е попило трайно омерзението на отритнатия, не е отровено от убеждението, че някой само трябва да му дава, без да изисква от него. Затова седнах и написах за Марианка. И между другото взех телефона на майка й, Елза се казва, в случай че някой ми подскаже нещо за интеграцията на ромите и т.н.