„Образованието е запалване на искра, а не пълнене на съд“ е казал Сократ и се съмнявам, че някой би го оспорил. Ето два съвсем пресни примера от училищния живот на две деца – едното в шести, другото – в осми клас. Място на действието – София. И двете училища се намират така да се каже в топ центъра на столицата – ако това има значение за някого.

В първия случай шестокласничката, която е героиня в настоящия разказ – много бърбориво и лъчезарно дете – както обикновено се въртяла и си приказвала по време на часа (съвсем не я оправдаваме за това, напротив). Учителят й направил няколко пъти забележка без никакъв успех. Но когато момичето взело, че си извадило от раницата някакво кремче по време на час и започнало да си подхранва кожата на ръцете, избухнал като Везувий. Не само срещу момичето с кремчето, но и срещу всички останали. Използвал следните цветисти определения - „олигофрени“ и „тъпи като антикварни брадви“. След това по време на целия час царели брилянтни ред и тишина и някои от другите деца споделили, че за първи път не ги боляла главата от непрекъснатото жужене или направо откровен шум по време на часовете. Затова пък нашето момиче го болял стомахът от притеснение. Родителите, разбира се, били потресени и скандализирани от случката. Всичките до един.

Знам, че учителите са подложени на изключителен стрес и напрежение. В един период майка ми също преподаваше в средно училище и  тогава ми казваше, че според нея учителите трябва да се пенсионират най-късно на 55 години. Наясно съм, че и ние самите може би нямаме време и енергия да се занимаваме както и колкото трябва с децата си, пък и не всички деца... Абе нямаме оправдание, но в крайна сметка кой пък е чак толкова изряден родител. Винаги някъде грешиш. Мисля си обаче, че все пак учителят би следвало да е що-годе зрял и устойчив и най-малкото да е наясно с каква професия се е захванал и как да си владее нервите. Освен това един учител преподава с цялото си присъствие – с начина си на поведение, на изразяване. В момента по БНТ повтарят стария детски филм „Рицарят на бялата дама“ и в него Георги Русев – ама колко е добър само! – играе учител, малко закостенял, разбира се, но ироничен. Върви той между чиновете и разправя: „Хайде сега, да видим какво става с вековното неразбиране на математиката, от което страда 6-ти „в“! Хайде, размърдайте си гранитните мозъчни гънки!“ И ми става смешно. Не ми звучи грубо. Защото това е ирония, това е лек сарказъм, не е обида. Не е като да те нарекат „олигофрен“.

Втори случай – в последния учебен ден преди коледните и новогодишните празници класната на един осми клас организира посещение на своите ученици в... наргиле бар. Час на Класния ръководител в наргиле бар. Присъствието обаче не било задължително. Сега, аз не падам от небето. Виждам, че масово учениците пушат. Самата аз се боря в момента – вече трети месец успешно, ура! – с цигарите. Не съм някаква... антикварна брадва, обаче все пак ми изглежда прекалено това с наргиле бара. Мъжът ми ми каза: „Теб като не са те водили от училище на бар, да не би да не си пропушила!“ Абе да, ама все пак... Образованието не трябва ли някакви други искри да пали у учениците, не да им поднася огънче да си палят цигарите. Или добре – наргилетата.

Не смятам, че проблемите в образованието трябва да се абсолютизират и да се поставят в основите на всички проблеми в държавата. Да, повечето учебници са ужасно написани, но и преди беше така – с безумните теми по литература, с идеологическите глупости. Да, заплатите на учителите са ниски. Не си спомням и преди учител в средното образование да е забогатял от учителстване. Преди имаше повече дисциплина в училище, защото имаше повече страх, а не защото децата или родителите бяха по-осъзнати, по-възпитани или нещо подобно. Когато има струпване на много хора на едно място дисциплината и страхът вървят ръка за ръка. Винаги. Ако искаме повече дисциплина в училище, ще трябва да се примирим и с това, че децата ни ще се страхуват повече, ще ги болят стомасите от притеснение и така нататък. Дисциплина, ред и тишина се поддържат с някаква форма на агресия – по-брутална, или по-изтънчена, но все пак агресия. Кой както може. Някои родители оставят децата си у дома да им се качват на главите, или им крещят и им забраняват, или ги командорят здраво, или всячески избягват контакта с тях – има такива, знам това – а искат педагогът в училище хем да ги научи, хем да не ги стресира. Тоест – нещо, което самите те по никакъв начин не могат да направят със собоствените си деца, той трябва да го направи с 30-ина деца едновременно. Ясно е, че подобна претенция е абсурдна.

Ето такива неща си мислех тези дни, докато четях как роботът Надин, който най-много прилича на човек от всички съществуващи роботи, е назначен на работа като рецепционист в университет в Сингапур. Надин е съвършена. Направена е по подобие на своята създателка проф. Надя Талман. Надин се усмихва, гледа те в очите, води разговор и умее да се здрависва. Гледайте клипа в интернет. Вълнуващо. Страшничко.

И Марк Зукърбърг, създателят на фейсбук, си постави цел за новата 2016 г., да създаде робот-иконом – изкуствен интелект, който да помага в домакинството. Написа го в официалния си профил в социалната мрежа. С една дума: Те идват. И може би тъкмо Те ще бъдат идеалните учители за новите поколения, които и без това са свикнали да общуват повече със смарт устройства, отколкото с хора. Те, роботите, няма да са нервни или неудовлетворени, или депресирани от ниските си заплати, от житейските си проблеми. Няма да се чудят и маят как да се сближат с учениците и да ги водят на наргиле бар. Със сигурност няма да ги наричат „олигофрени“, защото тези думички няма да присъстват в програмата им. Няма да ги наказват, тъй като няма да се дразнят нито от шума, нито от незаинтересоваността, нито от кремчетата за ръце. И децата ни може би ще ги гледат със същия хипнотизиран поглед, с който сега гледат таблетите и смартфоните си.

Но ние май и това не искаме.