Започнах да гледам „Приятели“ като студентка и спрях още след първите два епизода, на които попаднах. Стори ми се някаква глупост, признавам си. После обаче мои приятели и приятели на мои приятели взеха непрекъснато да го коментират и да се заливат от смях на разни реплики и аз реших да проявя повече упоритост. Резултатът е, че 20+ години по-късно (от момента, в който започнах да го гледам) продължавам да го „въртя“ като любима грамофонна плоча и да откривам по някой и друг епизод, който съм пропуснала и… да го обичам. Така че моите приятели ме заразиха с „Приятели“. Благодаря за което! На приятелите си и на „Приятели“ - че ги има.

И снощи, има-няма в 1:30, просто загасих нощната лампа, както прави Рос (Дейвид Шуимър) в самия край на заставката на сериала – нали се сещате кадъра – шестимата седят на дивана с гръб към камерата и с лице към прословутия фонтан – и почти в пълен ужас си пуснах в HBO GO на телефона „новия“ голям епизод, който събира приятелите след 17 години. Премиерата се състоя само преди ден и аз категорично отказвах да чета чужди мнения и рефлексии. Исках да си го гледам сама.

Нека да е сантименталност, много важно. Денят, в който се е излъчвал последният епизод (шестимата стоят в ужасно тъжно празния апартамент на Моника и Рейчъл – онзи с лилавите стени и позлатената празна рамка около шпионката на вратата и не могат да си представят, че всеки ще заживее свой собствен живот) е 6 май 2004 г. Точно в този ден, който за много от вас е бил просто Гергьовден с всичките му там ритуални обеди и прочие, за мен беше ето такъв – в болница, бременна в края на 7-ия месец, на системи за задържане. В България излъчиха епизода по-късно, разбира се, но искам да кажа, че както за приятелите от сериала започваше нов етап в живота им, така започваше и за мен. Бях току-що омъжена и чаках бебе и бебето ми беше в беда.

Оттогава насетне наистина гледах с изумление как нашите телевизии изцедиха сериала уж до последна капка кръв, въртейки го безогледно по всички канали във всякакви часови пояси, а той всеки път възкръсваше досущ като някакъв феникс от пепелта и беше готов отново за гледане отначало. И се гледаше. И пак, и пак. Велик сървайвър! Да оцелееш почти 30 години (ако броим от първия епизод, излъчен през 1994) и то в условията на интернет, торенти, а сега и стрийминг платформи – сред толкова, толкова много сериали. Това си е истинско чудо.

Така че снощи с много страх си пуснах „новия“ епизод. Да не би да е нещо като in memoriam, не за друго. Да не би да е нещо като „Да си вземем сбогом“. Да не би да е нещо като „Сериалът си отива“. Няма да спойлвам, обещавам. Само може би малко.

Просто, когато видях празните сетове – апартаментът на Джоуи и Чандлър с прословутите им ужасно любими кожени ТВ-столове, този на Рейчъл и Моника,  който е нещо като „дневната“ на сериала, кафенето Central Perk… И всичко това е оголено – като големи кибритени кутии, без четвърта стена, тъй като определени сезони на сериала са снимани на живо, пред публика. И когато видях един след друг Рос, Фийби, Рейчъл, Джоуи, Моника, Чандлър във версия 2021… Понякога филмите и животът се сливат и не можеш, пък и не искаш да ги разграничаваш.

Е, добре, има ботокс, има лифтинги и филъри, има 30 килограма отгоре (за някои и то точно за тези, които ядяха най-лакомо, ха!), преживени катастрофи – житейски, любовни и всякакви… Сблъскваш се челно с великата вселенска всепобеждаваща ентропия – разсейването на енергия, която прави всички процеси трагично и величествено необратими. Обаче има и – там някъде под ботокса и филърите – приемане на всички тези процеси. Това е, което е. Само след миг то вече ще бъде друго. Приеми го сега и го пусни да отлети и приеми следващото. Нямаш избор. Най-доброто, което можеш да направиш е да проявиш мъдрост и да се усмихнеш. Нямаш друг полезен ход. Е, имаш. Можеш и да се разревеш. 

„Приятели: Отново заедно“ е направен като хепънинг, като трибют (хубави български думи!), като празник, който ознаменува един истински попкултурен феномен. Филмът е изключително богат на нова информация, на интервюта със създателите на филма, които разказват как са избрани актьорите, на припомняне на култови моменти, на „преиграване“ на култови сцени (но като игра, не на сериозно), на забавни или тъжни случки, станали зад кадър, архивни материали, кратки интервюта с известни и неизвестни фенове, разкрития, които не искам да споделям тук, за да не ви развалям удоволствието, срещи със знаменити епизодици или второстепенни персонажи, интервю на Джеймс Кордън с шестимата актьори в присъствието на стотици фенове. Пъзел, който разказва историята на този велик ситком, който без съмнение вече е част от историята на телевизията.

Разбира се, продължавам да си гледам сериала. Когато ми е тъжно или унило. Много пъти ме е спасявал от дългите пръсти на тъгата. Разбирам, че за много от вас е тотален комерс и „американска боза“ (често съм го чувала) и освен това доста хора на възраст около 40-те се пазят да разправят колко го харесват, защото ги притесняват неща от типа – „ако знаете кой е този сериал, значи сте в рисковата група“. Добре де, и вас ви разбирам, макар че познавам хора на 16-18- 20-28-32 години, които гледат като луди „Приятели“ – да ви светна само. Сериалът е направен от страшно интелигентни хора с чувствителност и чувство за хумор, които са вградили сърцето си и душата си в него и са се скъсали от бачкане. И той живее вече 27 години и е гледан милиарди, милиарди пъти (във филма е дадена цялата статистика на успеха, а тя е стряскаща), защото в него е вграден животът на талантливи хора и чак после – защото в него е инвестирано всичко, което е инвестирано. И това става ясно от филма - с каква прецизност, с какво постоянство и с каква настоятелност са търсени и намирани актьорите, за да са възможно най-точните. Как са писани диалозите. Откъде е цялото вдъхновение.

Ентропията е всемогъща и никакъв ботокс не може да се пребори с нея, ясно е. Някои от актьорите Дженифър Анистън, Кортни Кокс, Лиса Кудроу, Мат Ле Блан, Матю Пери и Дейвид Шуимър май са го разбрали, други са се опитали да водят тази битка, повече или по-малко неуспешно. Всички обаче сме обречени да загубим тази битка - с ботокс или без. Обречени сме на провал и всъщност този провал ни се случва всеки ден, всеки миг.

Познавам едни хора обаче, които ентропията няма да победи - Рейчъл, Моника, Фийби, Джоуи, Чандлър и Рос. И това дава някаква надежда, нали? „Приятели“, благодаря! Голяма работа сте!