Поканих Люба Иванова за мой гост-блогър, защото много харесах текста й за Елена от Биг Брадър. Прати ни го по мейла по повод интервюто, което излезе с Елена в майския ни брой. Люба е на 29 г., „засега неомъжена, но в щастливо съжителство с прекрасен Овен“ - тук я цитирам. Още като малка се забърква с писането и хваща бика направо за рогата – с романи, които чете на братовчедка си. Засяга наболели въпроси като осиновените деца в Ню Йорк, разменените индианчета в стил "Касандра", не е подминат и Древният Египет. Част от романите са си направо на ужасите. (Впрочем това са теми, които и до ден-днешен остават неразработени от българските писатели. Особено разменените индианчета ми се вижда перспективна ниша.) Люба мечтае за професия, свързана с писането. Ето и текста й, повод за нашето виртуално запознанство.

Прочетох материала за Елена от ББ и искрено се ужасих от това в какво общество живеем. „Хубавата Елена“ преди новата ни ера е предизвикала Първата световноизвестна война, а Ели от София разбуни низките страсти вече в 21 век. Те бяха свързани не с разсъждения върху деликатната материя на любовта, а с истерични крясъци „Виновна“, „Лека“, „Тая за каква се мисли“ и т.н. Мъже, жени (а уж сме сестри по съдба) обиждаха, укоряваха, осъждаха без право на помилване. Спомням си, че в онези млади години и аз дооформях визията си за това какво е любов, преминала през сълзливите й латино версии до по-небрежните й външни прояви от типа отношения в „Никита“ (сериалът с преобладаващо празни погледи и тук-там ритници между главните Влюбени). Но това, което видях в ББ2, ме докосна почти осезаемо, защото беше истинско, в реално мое време и с толкова автентични емоции, че явно асоциирането с героите просто беше неизбежно.

Мога честно да заявя: това, което събуди Елена в мен, беше първично възхищение на чисто женско ниво, понеже в нея припознах Свободата - онази великата и прастара майка на всички вътрешни революции, която напълно осмисля думата „любов“ и която смачква безжалостно всеки порив на емоционална уседналост и доброволен отказ от усещане за щастие. Защото да си влюбен и щастлив означава да летиш и Елена явно избра това, дори с риск да пропадне, както самата тя заяви през сълзи в едно видео обръщение. И сега се питам какво всъщност са чули тогава всички онези плюещите и разбирачите - вероятно нищо, но пък за сметка на това са гледали: сълзите на Изоставения, „наглите“ усмивки на лицето на Елена, наблюдавайки Фризьора и нейното категорично поведение с лайтмотив „Не искам повече така“. Мисля си колко много хора си казват това всяка сутрин на събуждане, после ядат с човека-от-толкова-време и накрая заспиват с чувството за социална приемливост и изгарящото желание да изчезнат или най-добре той/ тя да изчезне. И изведнъж някой от телевизора, който на всичкото отгоре е млад, жизнен и искрен със себе си, се осмелява да направи немислимото, и то пред цяла България (май сме най-цели в наблюдаването) - да заяви, че избира живота пред духовната и психическа летаргия, пред желанието да угоди на масовото практикуване на любовта. Това очевидно е бръкнало в здравето, комплексите и тъмните желания на много от зрителите, които изведнъж са се уплашили за крехкия си вътрешен мир и са решили на мига да започнат война, но не със себе, защото от това боли, а с врага от екрана - онази Елена, която позволи на фризьора да вземе силата й само с галене на дългата черна коса. В този период чувах от разни хора, че тя не била хубав човек, защото така не се прави, а после същите тези морални стожери вършеха чудеса с еквилибристиката на ценностната си система. Затова камъните продължиха да се хвърлят от разни индивиди, но като прах в собствените им очи - така се скриват страховете от самоанализата и малкото червейче, което дълбае и пита „А ти не би ли го направил в някой друг живот?“

Защо пък хора от 21 век се държат като инквизитори, заплюват, заплашват и биха смачкали крехката красота на истината? Може би защото тя освобождава единствено готовите да я изрекат, дори в някое риалити, дори под наблюдението на десетки стъклени очи в Къщата - копие на България, и под зоркия зрителски поглед на стотици хиляди стъклени души, които резонансът на истината би разбил на парчета. Моля да вдигнат ръка всички, които са все още с първата си „любов“! Да вдигнат ръка всички, които никога не са изоставяли, за да продължат да бъдат себе си! А също и онези, чиито дъщери не са грешници в очите на поне един „свестен“ мъж...
Сетих се и за един позабравен детайл в историята на двамата тогавашни съпрузи: спечелената и спойваща зелена карта срещу правото на всеки човек да се стреми към щастие, залегнало в Конституцията на държавата на зелените карти. А ние сме държавата на..., не и на Елените и едва ли можем да се гордеем точно с това. Понеже тях тук ги мразят поне три години, почти колкото политиците си и съвсем не колкото своето си малодушие.

Някъде четох, че повечето мъже изоставяли половинките си по следния начин: започват да се държат студено и гадно в течение на няколко седмици до няколко месеца, надявайки се жената сама да се откаже от тях и по този начин изместват авторството на раздялата. Бих казала на Елена само едно: Благодаря ти за урока какво е да си автор, повече отколкото трагичен герой!