След една слаба откъм паламуд година, тази есен е благословена. Около 8 сутринта пристанището на Царево е омотано в току-що извадените рибарски мрежи, красиви с нанизите си от тапи. Паламудът отново пълни фризерите за сладолед.
Докато по телевизията върви "Ролан Гарос“, тук състезанието е кой ще улови повече. Страстите са горещи. Един рибар, чиито мрежи последните дни излизат празни, с мъка каза: Плаче ми се. Останалите чистят риба, ние чистим медузи.
Котките са доволни и угоени, все едно им предстои да заспят зимен сън.
Безпризорни нарове висят в клоните на дърветата, бере ли ги някой изобщо? Зелените топки на хмела се виждат ясно в оголелите корони. Популацията на палми силно е намаляла, повечето са се оттеглили в градинските центрове, които ги дават под наем. Или в някакви свои зимни леговища.
Тази есен като че ли край морето има повече „чужденци“. Приходящите сме алчни за още едно последно къпане. Температурата на водата и на въздуха е еднаква и е суперприятно да излезеш от морето и да постоиш малко на есенното слънце. Мнозина се готвят да останат тук и през зимата, за да избегнат пълзящата епидемия в големите градове. Заведения, които иначе работят само сезонно, сега се готвят за гости и след края на лятото.
Понякога си мисля, че след като години наред чистя край морето и то може да ми върне жеста. Дори не става дума да намеря златен пръстен на плажа - и без това трудно харесвам бижута, а златото ми е безразлично - а за същите тези тапи от мрежи, от които се правят невероятни нанизи, огърлици за гиганти. Досега не съм намерила нито една тапа. Нито една. Море?!
Не медитирам, докато събирам чорапи, кенчета, фасове, единични джапанки. Вбесявам се на мърлячите, никак не съм дзен. И съм напълно сигурна, че не го правя за никого другиго, освен за себе си. Абсолютен егоист съм в този момент. Просто мразя мръсни плажове, харесват ми онези, покрити само с морска трева и изхвърлени дървета. През живота си съм се убедила, че в крайна сметка хората правят само онова, което им харесва. Можеш да правиш нещо насила, но за кратко. Вярвам, че волята накрая винаги губи. Всички онези катерещи се по върхове, теглещи петтонни камиони, бягащи безспир, го правят за себе си, каузите им са оправдание. Няма нищо лошо в това да кажеш – бягам, защото така искам. Защото това изчиства мислите ми, отдалечава ме от проблемите ми. Доставя ми удоволствие. Ще се повторя – нека същите тези хора да вложат също толкова големи усилия, работейки като доброволци в хоспис. Но там удоволствието идва малко по-трудно и не мирише на бор.
И аз така. Чистя за себе си. Защото след цялото ядосване от човешката мърлявост, накрая, когато погледна чистия плаж, изпитвам огромно удовлетворение, направо катарзис, който иначе все по-рядко ме спохожда в софийските театри. Да видя гларус, който крачи по пясъка между камъни, а не между опаковки от вафла „Фафла“, е моето дуенде.
Както и надеждата, че може би така намалявам количеството микропластмаса, погълната от същите онези паламуди, които след това влизат в мрежите на рибарите.
Паламудена есен е. Морето си е взело почивка, преди зимните бури да изядат плажовете. Току-що вятърът довя малко червеникаво-кафяво листо и го пусна по вълните.