Вчера в 22 ч. се оглеждах за такси. Беше вечер по Чандлър. Ръмеше лек дъждец. По булеварда пред Руското посолство не минаваха никакви коли. На спирката на трамвая чакаха възрастен господин и млад баща с дъщеричката си, три-четиригодишна облечена с кокетна жилетчица с голямо копче. Възрастният господин запали цигара и от гората се зададе трамвай. Линията му свършваше точно пред посолството и успоредно с нея започваше друга. Зарязах таксито. Изтичах на последната спирка. „Сега обръщате ли към центъра?“ - питах ватмана – закръглен ром. „Да“ – каза той. „А как ще стане?“ „А, държавна тайна, вълшебна работа. Ако искаш, качи се да видиш.“ Качих се. Той отвори една кутия на края на трамвая и подкара наобратно, завъртя по една линия зад посолството. Женски глас на запис обявяваше следващата спирка. „Гледай ти!“ - казах. - Не знаех, че трамваят може да се кара и отзад.“ „Може! Той е чешки. - обясни ватманът. - Чехите са най-добри в правенето на трамваи.“ „Затова се сещам за Прага, като ги гледам.“ „Ами! - съгласи се пълничкият ми събеседник. - През 90-те разменяхме трамвай за шпек.“ „В какъв смисъл?“ – попитах. „Те ни даваха трамваи срещу български шпеков салам директно от завода. Шпек срещу трамвай. Голяма работа е българският шпек“ – обяви. Сигурно е така. После ми разказа, че трамваите в Чехия вече ги правели само с ръчно управление, защото един ватман получил инсулт веднъж докато карал. Не успели да овладеят трамвая и станала катастрофа.
Бащата с дъщеричката и възрастният господин се качиха и трамваят потегли из гората. Загледах през прозореца звездите и луната, светещи на без фокус (било знак за лошо време на следващия ден). Чух таткото зад мен да казва на малката: „Ела да застанем на вратата. На следващата слизаме.“ Приближавахме Семинарията. „Защо?“ - попита момиченцето. „Защото е нашата спирка.“ Погледнах ги в момента, в който малката посочваше мен и възрастния господин с поглед и попита по някакъв много учтив начин: „А другите?“ „Те ще останат.“ - каза баща й.