Алис е пленена от Гъртруд, от екстравагантното й жилище, отрупано с книги и картини – днес тези картини са сред шедьоврите на модерното изкуство на ХХ век,  както и от готвачката Елен, която поддържа домакинството за осем франка на ден и успява всяка вечер да нахрани поне десетина гладни художници и писатели. Гъртруд също е омагьосана от Алис и най-вече от нейните мустачки, да, мустачки, никога и през ум не й минава да ги махне. Иначе е по-слаба и фина от Гъртруд и обожава да носи рокли на цветя и огромни цигански обици. Стават двойка бързо, а Гъртруд я кани на пътешествие из Тоскана. Така започва връзката, която наричат „най-щастливият брак на ХХ век“. Двете са неразделни почти 40 години. Алис става рано, раздава задачите на прислугата, решава какво ще се готви днес, а след това печата текстовете на Гъртруд. Гъртруд пише или чете през деня, а вечер двете приемат гости. Известни са като „царици на бавното нищонеправене“.

Двете са на едно мнение по няколко въпроса. Първо, че Гъртруд е гениална. Второ, че животът, който си струва да живееш, включва много и вкусна храна, компания на артисти или писатели и въобще – на интересни хора на изкуството. И трето – и двете категорично отказват да правят неща, които не им доставят удоволствие. Например да карат кола на заден ход или да продължават да забавляват онези хора на изкуството, които с течение на времето са станали сприхави и досадни.

Въпреки мустачките си или може би тъкмо заради тях  Алис е котенцето в двойката, женичката, бебчето, кралицата, ангелчето, сладкишчето. Гъртруд е кралят, мъжът, съпругът. Във връзката им има само един скандал от ревност. Още в самото начало Гъртруд разказва на Алис за предишната си връзка с някоя си госпожица Мей. Алис полудява от ревност и заповядва на Гъртруд да премахне от текстовете си всяко may (от англ. – месец май; мога, може би) и никога повече да не използва тази дума.

Гъртруд умира от рак на 72 години, а Алис живее 20 години след нея. След смъртта си е погребана до нея в гробището Пер Лашез.

Ани Лейбовиц и Сюзън Зонтаг

В началото на 1989 г. Ани Лейбовиц снима известната писателка Сюзън Зонтаг – професор и литературна икона, политически активист и сценарист на филми. Ани има блестяща кариера, пари и самота в изобилие. Зонтаг е на 53, разведена отдавна, с един син и няколко публично известни връзки с жени зад гърба си, които не крие. Между двете се ражда силно приятелство, което Лейбовиц определя в книгата си „A Photographer’s Lifе“ като „истинска любовна история“. Връзката им продължава до смъртта на Зонтаг през 2004 г., цели 15 години. „Думи като „партньор“ и „двойка“ не присъстваха в нашия речник. Бяхме двама души, които си помагат в живота“ – казва Лейбовиц. Фотографиите на Ани са запечатали душата на това приятелство – моменти от общите им пътешествия, войните, на които са били свидетелки, детето, което са гледали заедно (Сара е зачената от анонимен донор, а Ани я ражда на 51). Лейбовиц разказва как са живели в отделени апартаменти в Челси и поглеждали в отсрещния прозорец, за да проверят дали при другата свети, как си купили апартамент в Париж, как направила от стари хамбари в Ню Йорк писателско убежище на Сюзън. А през 2004 г. наела частен самолет след неуспешната последна операция на Зонтаг и й купила дом, където да умре. Светът вижда шокиращите фотографии на Лейбовиц от моргата с безжизненото тяло на Сюзън и я обвинява в чудовищна студенина. „Аз агонизирах. Това е моят начин да надмогна болката“ – казва фотографката.

В края на 2004 г. с помощта на сурогатна майка Ани се сдобива с близнаците Сюзън и Самюъл, кръстени на покойната й любима и на баща й, който умира само няколко седмици преди Сюзън.