Луиза Брукс изгубена в Холивуд

В семейство, в което никой не се интересува кой знае колко от теб, може и да не получаваш вниманието и грижите, от които имаш нужда, но пък получаваш предостатъчно свобода и нулев интерес към битовизмите.

Ирина Иванова 12 December 2025

Снимка: getty images/guiliver

Когато Георг Вилхелм Пабст – един от най-големите режисьори в историята на немското кино – избира никому неизвестната американска актриса и танцьорка Луиза Брукс за главната роля във филма си „Кутията на Пандора“ (1929), всички примадони в Германия получават нервен срив. Пабст е толкова завладян от харизмата на Луиза обаче, че без въобще да се интересува от учудено повдигнатите вежди и сплетните на кинозвездите, веднага снима с нея още един филм – „Дневникът на едно изгубено момиче“ (1929). Това са и двата филма, с които Луиза Брукс остава в историята на киното. 

Някои критици ги определят като „шедьоври“, а прочутият дългогодишен директор на френската филмотека Анри Ланглоа казва: „Няма Грета Гарбо. Няма Марлене Дитрих. Има само Луиза Брукс“.

И с още нещо Луиза Брукс ще бъде запомнена – с прочутата си прическа тип „боб“, разбира се. С дължина до брадичката и бретон, стигащ до веждите, плътно и дори някак неприлично прилепваща към лицето, лъскава и абаносово черна, тази прическа не само се превръща в емблематична за епохата на джаза, но и през годините е многократно възпроизвеждана в киното. Достатъчно е да си спомним Миа (Ума Търман) в „Криминале“ на Куентин Тарантино или Амели (Одри Тоту) в „Невероятната съдба на Амели Пулен“ на Жан-Пиер Жьоне. 

Дороти в Канзас

Наричат я „Лулу“ (както е името на героинята ѝ в „Кутията на Пандора“) или Брукси и преди да стане актриса – нещо, което никога не е искала, – тя е луда, луда, луда танцьорка. Родена е в малкото градче Черивейл в Канзас – място, което описва като типично за американския Среден запад, където жителите „се молят в църквата и практикуват кръвосмешение в хамбара“, както се изразява и нейната героиня, остроезичната Лулу.

Когато е едва 9-годишна, преживява нещо, което определя като „сексуално посегателство“. Когато казва на майка си за случилото се, тя ѝ отговаря, че сама си е виновна и най-вероятно сама е предизвикала мъжа. Според Луиза тази случка до голяма степен формира отношението ѝ към мъжете в по-късна възраст. „За мен милите, мекушави, лесни мъже никога не са били достатъчни – трябва да има елемент на доминация“ – признава тя.

Родителите ѝ не прекаляват в грижите си за нея. Баща ѝ е адвокат, но е твърде добър, твърде голям пуритан и твърде честен, за да направи кариера. В Черивейл дори се носела шегата, че господин Брукс е толкова честен, че секретарката му е по-богата от него. Въпреки всичко това обаче Луиза не е близка с баща си и за нея той е просто сух и отчайващо скучен човек. Виж, майка ѝ е съвсем друга работа.

Майра Брукс е със 17 години по-млада от мъжа си и още в деня на сватбата им го предупреждава да не очаква от нея да бъде традиционната съпруга и майка. Тя е истински влюбена в книгите, музиката, танците и въобще – в изкуството, и предава тази любов и на децата си, при все че никак не обича да се занимава с тях. Предпочита да рисува или да свири на пиано и Луиза усеща, че дълбоко в себе си майка ѝ мечтае за съвсем друг живот. „Да си посветя живота на четири крещящи деца? Как ли пък не!“ – разправяла мисис Брукс. Лулу обожавала майка си, макар че разбирала, че не е като другите майки. „Какво значение има това? Тя ни научи да обичаме красотата и смеха“ – пише актрисата в втобиографията си. 

В семейство, в което никой не се интересува кой знае колко от теб, може и да не получаваш вниманието и грижите, от които имаш нужда, но пък получаваш предостатъчно свобода и нулев интерес към битовизмите. Веднъж Брукси счупила любимата кристална чаша на майка си и била убедена, че ще я нахокат здравата за това, но майка ѝ погледнала разсеяно кристалните късове в шепата на дъщеря си и промърморила: „Не ме занимавай с глупости, скъпа, в момента разучавам една пиеса на Бах“. 

Разглезена, нахална и скандална

И отново на майка си Луиза дължи любовта си към танците. Майра я записала на уроци по танци още 10-годишна и веднага разбрала, че Лулу е родена, за да танцува. Малката била пластична, имала чувство за ритъм и най-важното – усещала музиката с всяка клетка на тялото си. Често дори сънувала, че танцува. Единственото, което все не успявала да постигне, било да си държи езика зад зъбите – отговаряла грубо и неуважително на учителката си по танци, поведението ѝ било високомерно и непрекъснато се карала с другите момичета. 

На 15-годишна възраст Брукс е приета в престижно училище по модерни танци в Лос Анджелис. Напуска дома си без капка носталгия. Убедена е, че съвсем скоро светът ще бъде в краката ѝ. В Ел Ей се запознава с Марта Греъм – жената, която предизвиква революция в балета през първата половина на 20. век. Влиянието на Греъм върху Лулу е огромно, но дори и тя не може да се справи с опърничавата и вироглава Брукси. Две години след постъпването си Луиза е изхвърлена от школата, защото е „разглезена, нахална и несъобразителна“. Тя не признава правилата, не позволява да ѝ нареждат какво да прави и най-демонстративно нарушава дисциплината в трупата – пуши, пие и, макар да е само на 17, върти няколко мъже на малкия си пръст. 

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР